Епосът

davЕпосът съществуваше откакто се помнеха. Всички го знаеха, но никой не помнеше от кога точно. С него те обясняваха миналото си и се уповаваха на бъдещето. Епосът управляваше целия им живот, но никой не осъзнаваше това. Никой освен мъжът с черните очи. Единствено той знаеше какво се случва. Той, който не беше като тях и умееше неща, за които те не намираха обяснение. Епосът не съществуваше в тяхната земя по начин, по който можеше да се види и пипне. Малцина казваха, че са го виждали в ръцете на предците си, но никой не беше сигурен относно тези далечни спомени. Той винаги се беше предавал от уста на уста, от поколение на поколение.

Епосът гласеше: Имало ви е и ще ви има. Рано е да се отказвате, късно е да съжалявате. Eдин ден, когато спрете да трептите, ще разберете истината за Несъществуването.

Пътят

dav

Пътят не следва твоите планове и желания, ти следваш неговите. Ако истински го почувстваш, ще спреш да се съпротивляваш, ако чуеш ехото му, усетиш ветровете му, ще се отпуснеш и ще продължиш да вървиш по него, за да видиш докъде ще те отведе. Ако непрекъснато му се съпротивляваш и правиш това, което си наумил, но с нежелание, само защото гониш някаква цел, или време, или крайна точка на сбъдване, освен че няма да изпитваш удоволствие от живота, няма да стигнеш там, където наистина искаш, когато искаш.

А Пътят знае точния момент, вярната посока, защото не е нещо извън теб, той е ти, ти си той. Вслушай се в себе си.

 

 

Из летописите на Мъдреца на Стоте кралства на мисълта от IV век пр.н.е.

Дърводелци

dav

И двамата бяха дърводелци.

И дотук се изчерпваше общото помежду им.

Докато единият работеше, другият твореше.

Единият предпочиташе сам да избира дървесината, от която след това изработваше изделията си. Той решаваше и избираше кое дърво, кой клон, не жалеше нито дървото, нито клоните му. Сечеше, кършеше, отчупваше, изкореняваше, но не се задоволяваше с нищо, освен най-доброто парче дърво. Колкото е по-живо, по ново, по-здраво, толкова по-добре за изделията после.

Другият се осланяше на това, което дървото избереше да даде от себе си. С часове обикаляше гората в търсене на паднали или отчупени от бурята клони, не подминаваше изсъхналите дънери и отчупени кори, заплетени една в друга съчки и разцепени от урагани цели дървесни корони. Оглеждаше ги внимателно, подбирайки всяка една по форма, цвят и аромат. Да, обичаше да вдишва дъха на дървото. Така го наричаше – Дървесен дъх. Не само цветята имат аромат. Дърветата далеч не им отстъпват. След като избереше някой дървесен дар, взимаше го внимателно, изпитвайки благодарност към дървото, от което беше част. Continue reading „Дърводелци“

Певецът

dav

Тя е бяла, снежнобяла с блестящи коси от сребро. С мъдро лице и ясен поглед, не е нито млада, нито стара. Най-търпеливата от всички, чака винаги до края, докато я поканят и влезе. Тогава, тогава настъпва чудо. Често тя е скрита в тъмнината, защото предпочитат да я канят в тъмното. Повечето хора се страхуват да я допуснат до себе си през светлата част на деня. Вероятно заради страха си да не ослепеят от блясъка на косите й, които огрени от слънцето през деня се превръщат в злато и блестят с невиждана яркост. И тогава… тогава може да я чуеш да пее така, както не си чувал и най-умелия певец. Най-добър певец е Тишината.

Когато запее Тишината, не чуваш собствените си мисли, вътрешния си глас не чуваш. Това означава, че в този момент тя е точно пред теб. Тогава покани я да седне и чуй какво има да ти каже…

 

Ouroboros

 

dav

Колкото повече мълчиш,

толкова повече слушаш,

колкото повече слушаш,

толкова повече чуваш,

колкото повече чуваш,

толкова повече виждаш,

колкото повече виждаш,

толкова повече научаваш,

колкото повече научаваш,

толкова повече разбираш, че нищо не знаеш,

колкото повече разбираш, че нищо не знаеш,

толкова повече мълчиш

Лудият

dav

Всички го смятаха за луд. Той се държеше като луд. Изглеждаше луд. Движеше се и говореше, като че ли на някой. Усмихваше се на някой, кимаше, спореше с някой. Вървеше и говореше. Високо. На глас. Понякога замираше дълго време втренчен в една единствена точка. Без да помръдне. Понякога си пееше. И танцуваше. Continue reading „Лудият“

Момчето, което зависеше от вятъра

dav– Кога ще се върнеш? – попита го малкото момиче с големите очи.

– Зависи от вятъра – рече момчето – докато вятърът е там и аз ще съм там, когато си отиде и аз ще се върна тук.

Малкото момиче с големите очи го гледаше и недоумяваше как едно момче може да е зависимо от вятъра. Но тъй като то наистина беше много малко и едва сега прохождаше в големите дебри на живота, някак обичайно беше това, че не ги разбира. Момчето си тръгна, а след него остана само слънцето, което продължаваше да спуска ярките си лъчи до земята.

Измина време, сезоните се сменяха, пясъкът в часовниците се обръщаше безкрайно, облаците сменяха слънцето, а на мястото на слънцето изгряваха сто луни по сто дни, а на тяхно място накрая засия дъга. В деня, в който вятърът беше утихнал и слънцето смирено събираше последните си лъчи, се потропа на вратата.

– Кой е? – попита тих глас.

Continue reading „Момчето, което зависеше от вятъра“