Певецът

dav

Тя е бяла, снежнобяла с блестящи коси от сребро. С мъдро лице и ясен поглед, не е нито млада, нито стара. Най-търпеливата от всички, чака винаги до края, докато я поканят и влезе. Тогава, тогава настъпва чудо. Често тя е скрита в тъмнината, защото предпочитат да я канят в тъмното. Повечето хора се страхуват да я допуснат до себе си през светлата част на деня. Вероятно заради страха си да не ослепеят от блясъка на косите й, които огрени от слънцето през деня се превръщат в злато и блестят с невиждана яркост. И тогава… тогава може да я чуеш да пее така, както не си чувал и най-умелия певец. Най-добър певец е Тишината.

Когато запее Тишината, не чуваш собствените си мисли, вътрешния си глас не чуваш. Това означава, че в този момент тя е точно пред теб. Тогава покани я да седне и чуй какво има да ти каже…

 

Ouroboros

 

dav

Колкото повече мълчиш,

толкова повече слушаш,

колкото повече слушаш,

толкова повече чуваш,

колкото повече чуваш,

толкова повече виждаш,

колкото повече виждаш,

толкова повече научаваш,

колкото повече научаваш,

толкова повече разбираш, че нищо не знаеш,

колкото повече разбираш, че нищо не знаеш,

толкова повече мълчиш

Лудият

dav

Всички го смятаха за луд. Той се държеше като луд. Изглеждаше луд. Движеше се и говореше, като че ли на някой. Усмихваше се на някой, кимаше, спореше с някой. Вървеше и говореше. Високо. На глас. Понякога замираше дълго време втренчен в една единствена точка. Без да помръдне. Понякога си пееше. И танцуваше. Continue reading „Лудият“

Момчето, което зависеше от вятъра

dav– Кога ще се върнеш? – попита го малкото момиче с големите очи.

– Зависи от вятъра – рече момчето – докато вятърът е там и аз ще съм там, когато си отиде и аз ще се върна тук.

Малкото момиче с големите очи го гледаше и недоумяваше как едно момче може да е зависимо от вятъра. Но тъй като то наистина беше много малко и едва сега прохождаше в големите дебри на живота, някак обичайно беше това, че не ги разбира. Момчето си тръгна, а след него остана само слънцето, което продължаваше да спуска ярките си лъчи до земята.

Измина време, сезоните се сменяха, пясъкът в часовниците се обръщаше безкрайно, облаците сменяха слънцето, а на мястото на слънцето изгряваха сто луни по сто дни, а на тяхно място накрая засия дъга. В деня, в който вятърът беше утихнал и слънцето смирено събираше последните си лъчи, се потропа на вратата.

– Кой е? – попита тих глас.

Continue reading „Момчето, което зависеше от вятъра“

Той

dav

Той отвори очи. Погледна право напред и миг след това надолу. Вече беше осъзнал къде се намира слънцето. Беше точно от дясната му страна, а лъчите му падаха косо върху огромния дъб долу.

Чувстваше се изпълнен със сили и с нещо ново, нещо напълно непознато. Караше го да се чувства лек и безтегловен, готов да полети на мига. Даваше му заряд и увереност, че може да се справи с всичко, абсолютно всичко, което може да му хрумне. В този миг за него буквално нямаше невъзможни неща. Откъде идваше тази увереност, непоколебимост и сила? Кой беше източникът на всичко това? Усещаше се като точка, кацнала на върха на света, точка, побираща целия свят. Continue reading „Той“

Пътят

dav

– Дълъг е. Няма да успееш.

– Напротив. Виж цветовете. Всичко е в жълто-оранжево. Знаеш какво значи това. Ще успея! – усмихна се тя, яхна коня си и запрепуска с всичка сила, сякаш времето имаше някакво значение. Знаеше, че Айра няма да е с нея до края. От един момент щеше да се наложи да се разделят. Черният жребец извъртя главата си рязко, в знак на съгласие с мислите й. Отдавна говореха помежду си така.

Лекотата, с която Айра препускаше през морето от цветни пясъци беше на пръв поглед странна.

Continue reading „Пътят“