Мъдрецът

 

dav

Внимателен – сякаш прекосява замръзнал поток.

Все нащрек – сякаш отвсякъде дебне го някой.

Сдържан и тих – като гостенин.

Чезнещ – като лед при топене.

Прост и естествен – като неодялан къс дърво.

Открит – като широка долина.

Непроницаем – като мътна вода.

~ Дао Дъ Дзин, Лао Дзъ

Той седеше спокойно до огъня и с плавни движения подреждаше с ръжен въглените така, сякаш редеше звезди по небето. Ако човек се вгледаше по-внимателно в огъня, щеше да намери не едно и две, а безброй съзвездия, описващи небесните тайнства. Въглените мъждукаха и грееха досущ звезди, а между тях от време на време пробягваха ярки пламъчета, които раздухвани от вятъра се превръщаха в звезден огнен дъжд. Извисяваха се във въздуха, после се сливаха с него и накрая мачически изчезваха в тъмното.

Мъдрецът дори на външен вид приличаше на магьосник. Точно от онези, които описват в детските приказки, само че не носеше островърха шапка и бялата му брада не стигаше до земята. Очите му бяха вечно присвити така, че цветът им оставаше загадка, а в крайчетата им набраздените отминали години задаваха напиращия въпрос – колко ли е стар, от колко време скита по земята? Огромният му, спускащ се право надолу нос разделяше лицето му стремглаво на две части, като едновременно с това ги свързваше някак естествено в долното си голямо разширение. Устните му леко се поклащаха, от което въздухът около тях се завърташе на малки кълба и ако някой в този миг издишаше дим от лула например, с почуда щеше да забележи въртеливите им движения. На светлото му, набраздено с дълбоки линии лице, по които можеше да разчиташ като на карта пътищата, които е изминал, се открояваха две ярки плътно издълбани трапчинки. Едната горе, точно между дебелите сребристобели вежди, а другата сякаш разрязваше строгата му брада и даваше началото на снежнобели коси, растящи надолу, точно като тези, които се сипеха по раменете му. Огънят се извиваше на огромни опашки, които чезнеха в мрака, а лицето на мъдреца оставаше непроницаемо – като мътна вода.

Всички седяха мълчаливо до огъня в очакване да чуят какво ще им каже. Но невидимите въздушни кълба, извиращи от устата му останаха дълго време мълчаливи. Continue reading „Мъдрецът“

Съществото

Стоеше насред приказна градина, изпълнена с безброй същества – растения, птички, животни, но беше само. На място, на което не знаеше къде е, не знаеше нищо за себе си, сякаш цялото му знание досега се беше изпарило и не знаеше какво му предстои оттук нататък, какво се очакваше да прави…Очакваше от кого? – запита се Съществото – Кой очаква от него да прави нещо? Тук нямаше никой, който да очаква каквото и да било – усещането, което имаше и провокирането на този въпрос, идваха от това, че досега е имало винаги Някой Друг или Други, които очакват, искат, налагат действия, които То да извърши. Винаги досега се е очаквало нещо от него. От някой, от много същества, дори от Самото Него – да направи нещо за самото себе си. Но тук, сега,То беше само и единствено с целия растителен и животински свят около себе си. То и Природата, както я наричаха по-рано. Тук нямаше никой, който да иска каквото и да било от него. 

То се замисли. Целият този свят съществува, независимо със или без мен. Ако не направя нищо или направя нещо, светът ще продължи да съществува така или иначе. Реши – Ще се осовободя от това подтискащо усещане, от това да искам да знам какво трябва да правя оттук нататък. Нямам нужда от него, този свят също няма нужда от него. Никой не иска нищо от мен и аз няма да искам нищо от себе си.  Continue reading „Съществото“

Мостът

Срещнаха се на моста. Някъде по средата на гладко бялата му повърхност. Навсякъде около тях се разливаше океанът, над него се простираше небето, светещо почти до бяло. Въпреки крехкият образ, който всеки крепеше и пазеше в себе си, нито тя знаеше как изглежда той, нито той можеше да се опре на представата си за това, как изглежда тя. И двамата обаче, дълбоко в себе си чувстваха, че ще се разпознаят от първия миг с убедителна сигурност. Така и стана. В сърцата им туптеше топло, нежно и някак забравено чувство, въпреки наситеното с адреналин очакване от предстоящата среща. Чувство, което едва по-късно щяха да разберат.

Срещата протече без думи, без ръкостискания, без докосване. Единственото, което се искаше от тях беше да са тук, на това място в това време. Погледнати отгоре, приличаха на ескиз на талантлив художник. На случаен, съвършен щрих върху чисто бяло платно. Дългият мост, свързващ далечните брегове, сякаш две галактики, отразяващият се почти до бяло океан в яркото, заслепяващо небе изглеждаха като едно – брилянтно замислен космически фон, създаден за това събитие.

Стояха един срещу друг и това беше достатъчно. Поглъщаха всичко, което им беше необходимо, от емоциите, едва доловими през туптящия ритъм на сърцата, до мислите пътуващи в двете посоки в темпо и синхрон, за които можеше да им завиди и най-добрата филхармония. Не помръдваха, очи в очи, душа в душа безмълвният разговор продължи сякаш един миг, побрал цяла вечност. От този момент, тя не беше вече тя и той не беше той, бяха отдавали не мислите, чувствата и историята си, а атоми от собственото си същество. Какво следваше след това, никой от двамата не знаеше. Какъвто и да беше краят, каквото и да ги очакваше след това, те го желаеха повече от всичко. Сливането продължи до самия си край, до красивия танц и на последния атом, до тихата, невидима и неуловима имплозия, която ги превърна в едно същество.

 

Писателят

feather„В писането на романи няма правила. Никога не е имало, няма и да има.“

~ Дорис Лесинг

– Да пишеш, означава да си поел по пътя на най-свободното занимание, което е възможно да си избереш на тази земя. С изключение на едно единствено – това, да мечтаеш! И като говорим за свобода и правила, винаги има едно изключение, което подтвърждава правилото. Всъщност разликата между двете е едва доловима, защото романите, това са написани мечти. Всяка история се ражда във въображението. А въображението е родено някъде другаде. Убеден съм, че не е в главите ни, не е дори в сърцата ни, не е нито в мислите, нито в емоциите. Въображението е родено съвсем някъде другаде, не в този свят. То принадлежи на друг. Там, където се раждат всички истории, там където се раждат митове. Всеки писател в ядрото си и ако е истински честен към себе си, най-вече към себе си, ще си признае, че е откривател. Откривател – изследовател. Защото всичко написано, вече съществува в друг свят, може би като реалност, може би като идея, може би като неразказана тук история, но то е родено някъде другаде и за да се роди тук, е необходимо един от нас да го открие в събственото си въображение. Да се свърже с онези фини нишки, водещи до незрими светове, да го открие там, и да го доведе до тук, до Земята. Това не е лесна задача и не всеки може да я постигне. Но всеки, който има смелостта да тръгне на този неизвестен поход, въоръжен със силния си стремеж да изследва и да открива неоткритото, неизследваното, незримото, неусетеното, ще бъде залят от вълна на блаженство и очарование при всеки негов успешен опит, при всяко негово докосване дори до най-малкото откритие. Затова всичко написано от някой писател, всъщност не е негово и никога не е било. Но той е неговият откривател за света. Той е този, който е отговорен да не се обвързва с рамки и правила, да не се обрича на догми и слухове, да не посяга към копиране и завист. Единствено освободеният от всички и от себе си, може да навлезе в тези светове, да прозре през мъглата на незримото и да види чудните светове, живеещи там. Едва тогава перото му би могло да опише това, което е открил. Колкото по-свободен е от убеждения, разумност и мисли, толкова по-добре ще пресътвори онази реалност. Това знам аз за писателите.

– Но ти си писател, защо говориш така, все едно говориш за нечия друга професия?

– Защото никога не успях да се нарека Писател. Аз винаги съм бил и продължавам да бъда Изследовател – откривател на други светове. И всеки път, когато ги откривам, разбирам че…

Пред портите

Пред нея се извисяваха двете огромни колони на портата, която потъваше високо в небето. В сравнение с тях тя изглеждаше миниатюрна. Преди да премине остана неподвижна, точно пред тях. Нещо я спря, нещо отвътре й подсказваше, че трябва да изчака. Колко не знаеше, миг или повече, но тя остана. И тогава над нея се изля пороен дъжд, нежен, плавък, топъл, говорещ дъжд. Чуваше думите, образувани и идващи от многобройните капчици вода, които се стичаха върху й. Дъждът продължи толкова, колкото беше нужно, а когато си отиде тя се чувстваше нова. Тя беше нова. И сега стоеше изправена и чиста пред огромната порта, чезнеща в облаците, от които заблестяха първите лъчи слънце. А те бяха толкова ярки, толкова силни и се впериха право в нея. И в следващия миг тя засия. Засвети цялата. Беше се превърнала в дъга. Чистите цветове я къпеха от глава до пети и тя затрептя още по-силно отпреди. Сега вече, знаеше тя, можеше да премине през портата. И пристъпи напред.

Огромното поле от жълти слънчогледи я заля и тя едва не прималя от цялата тази светлина. Тук небето беше различно синьо, въздухът различно прозрачен, дробовете й вдишваха различна свежест, слънцето беше различно ярко, тук всичко светеше и трептеше различно. И тя се почувства за пръв път себе си. Различна от преди и за първи път себе си, спомни си, че това е тя, че точно така се чувства тя, че сега не беше нужно да има име, с което да се припознава, с което да се обвързва, не беше нужно да бъде наричана. Само сега, точно сега, в този момент беше Тя.

Пианото

Музиката се разливаше по клавишите. Беше опияняващо, дори Нера легна на земята и вирна ухо, за да й се наслади. Малкото й черно тяло не помръдваше докато акордите излизаха от отворения прозорец и поздравяваха хората, минаващи долу по тротоара. В отсрещния магазин момичето, продаващо цветя излезе навън и седна на един камък, за да им се наслади досущ като Нера. Нера имаше бяло петънце на врата. И момичето имаше бяло колие на врата. Continue reading „Пианото“

Незавършени

– В момента, в който си ги написал, те вече съществуват. Нямаш избор, трябва да ги довършиш. Оставиш ли ги недовършени, това означава, че ги обричаш на вечно преповтаряне, на пасивна точка, до която стигат и след това започват отначало, докато отново се озоват в нея. Оставяш ги заседнали в бездната, обречени да повтарят цикъла на своето съществуване до безкрай. Ами онзи млад мъж, който го измисли да живее сам на далечна планета? И да чака. Какво ще кажеш за това, че го изоставяш блокиран там, чакайки във вечността? Ами недовършените разговори, спрели на една крачка от запетаята и завинаги погълнали безмълвието на героя, който е принуден да повтаря едно и също, без никога да довърши мисълта си. Ами онези, които се търсят, онези, които са разделени, които … Нямаш избор. Освен да ги завършиш. Всички онези недописани, започнати, наполовина готови истории и да ги пуснеш да живеят пълноценно в пространството, за да се завърнат до онази точка на нулевото време, откъдето са тръгнали всички.

– Хмм… Всъщност, вече имам идея. Да видим …