Огледалото на Тезей

Πρόλογος

 

img_20190408_100119_161

На пазара в шумния Багдад слънцето падаше тежко над купчината нарове на тезгяха. Иън прeглътна горчиво, втренчвайки погледа си в дебелия, мазен и тъмен продавач, чиято кожа лъщеше на слънцето, като току-що намазано с мазнина великденско яйце. Загорялата ръка на търговеца грабна напращелия от сок нар и с един замах го хвърли във въздуха. Плодът се завъртя и в следващия миг нещо проблесна до него. Звън на меч и капки кръв се разхвърчаха навсякъде. Женски писъци за миг обагриха спокойното синьо небе.

Кръвта се стичаше като река по улиците на града.

– Вие ли го убихте?

Иън премигна с очи и се озова в съда. Трябваха му няколко секунди, за да разбере. Да сгъне внимателно като кърпичка спомена си от Багдад и да го прибере в горния джоб на сакото си. 

– – –

Кърваво-червеният рубин блестеше на светлината на лампата и удивяваше вперения поглед в него. Веднъж, с мястото на което се намираше – на стоманеносивия плот в кухнята и втори път, с винените си проблясъци, които омагьосваха и привличаха вниманието към себе си като магнит.

Иън го гледаше пленен и не успяваше да проумее как тази малка червена капка се беше появила на пазара в Багдад.

Един от най-пъстрите, най-шумни пазари в целия свят, който може да ти предложи от пиле мляко, перо от жар птица или нечувано красива песен от незнайна красавица без слух. Озовал се веднъж там, човек би очаквал най-малкото – чудо. И именно чудо се беше случило на Иън, но неговото чудо го изуми толкова, че дори успя да задуши мъката, която се беше извила като змия около шията му и вече година го стискаше здраво в болезнената си хватка. Тук на това място беше единствената му надежда. Дойде тук, за да забрави, за да изтрият болката от паметта му. Защото освен с безбройните си стоки от цял свят, този пазар беше известен с още нещо. Тук пребиваваше най-великият магьосник, за който всички говореха и който малцина бяха виждали. Магьосник, който за разлика от местните факири, владеещи до съвършенство изкуството на фокуса, умееше да лекува, да вижда през пелената на времето и да изтрива отровно-болезнена памет. Имаше само едно нещо, което тревожеше Иън повече от мрачните му спомени в момента – магьосникът се славеше с категоричния си избор. А именно, че само и единствено той може да избере на кого да предостави част от своите заложби, за да му бъдат в помощ. Никой нито межеше да открие къде живее той, нито да го разпознае на улицата. Във всеки един момент той можеше да се намира до теб и ти да не узнаеш това. Всички, чували някога за този мистичен маг, макар и да не разбираха никак как прави с тях това, което прави, разбираха именно тази част – той не можеше да бъде открит, докато сам не пожелае това. Беше като да очакваш от заспали хора да открият будния сред тях. Само будният може да се движи сред заспалите и да реши дали и кой да събуди.

Ще ме избере ли? питаше се Иън и сърцето му, което на пук на целия свят продължаваше да тупти в гърдите му, се сви за един кратък миг и му отвърна с мощен тласък, от който едно твърдо и ясно Да се взриви и се разпръсна сред хилядите молекули на гъстата червена течност, която пое пътя си по дългите пулсиращи пътища на тялото му.

Смолиста черна коса се пръсна на талази пред него и се разля съвсем невинно над изпъстрения тезгях с плодове. Снежно бяла и фина ръка се откри изпод тъмната одежда, но докато Иън насочи погледа си към непознатото лице, той беше привлечен от бързо летящия нар. Последва силен проблясък, който заслепи за кратко Иън и той разбра, че това беше отражението на слънцето в гладка извита стоманена повърхност. В следващия миг тя докосна червения плод, разделяйки го на две още във въздуха.

Иън не разбра дали светлината или самият меч направи разреза, защото в мига, когато това се случи слънцето все още беше хванато в стоманата и всички видяха как тази сгъстена светлина проблесна ярко и в следващия миг кървавочервена течност пръскаше навсякъде.

Първата освободила се капка, отделяйки се от светлината, докосна малка сребърна чинийка, която се мъдреше върху тезгяха. Чу се нежен звън, напомнящ звука от кристални чаши, капката отскочи във въздуха и се търкулна отново в сребърния поднос. Но вече не като капка. На дъното на изящната чинийка събираше и разпръскваше светлината малък кърваво-червен рубин. Зениците на Иън се разшириха, но почудата му продължи да расте, когато разбра от виковете на хората наоколо, че никой освен него, не беше забелязал странния камък. Още по-малко пък странната трансформация, чрез която се беше появил. Всички като че ли се интересуваха само от петната, които беше оставил по тях яркият плод и всеки се чистеше, бършеше, попиваше блестящите червени капки, създаващи усещането за кръв. Всички, с изключение на Иън и две притворени черни очи, вперили зениците си в него.

Той е Тя! – рязко като ужилен от тази внезапна мисъл Иън потръпна неотделяйки поглед от нея – момичето със смолиста коса и черни очи, която наметна с едно движение качулката върху себе си, посегна, взе рубина и тръгна право напред. Иън неусетно я последва. Тълпата започна да им прави път, хората отстъпваха встрани, след което се събираха отново, но без да подозират, че правят това. Приличаха на огромна вълна, която се оттегля от брега и след това се завръща.

Иън се замисли. Само аз ли я виждам? Магът – жена? Коя беше тя? Сигурен съм, че тя е човекът, когото търсех! Човекът, който трябваше да го избере. Избран съм! – помисли си Иън и топлина се разля по тялото му, а едва след още няколко крачки разбра, че усмивка е плъзнала по тъжното му лице.

Гръм се стовари върху оживения пазар и ярка светлина проряза небето. Двамата спътници завиха в глуха уличка докато по тях започнаха да тупкат едри капки дъжд. Не беше валяло от година.

Черната качулка пред него внезапно спря и се свлече, за да се появят отново смолистите абаносови коси, които се полюшваха като големи океански вълни пред очите му. Бяха се озовали пред скромна врата на още по-скромна къща, която по нищо не се отличаваше от многобройните накацали бели постройки в Багдад. И все пак нещо странно витаеше около нея. Погледът на Иън се спусна надолу към земята, за да срещне бляскавите очи, открояващи се на фона на лъскава черна козина. Катранената котка, седяща като страж до затворената врата беше неестествено неподвижна. Очите ѝ, втренчени в неговите с този толкова … човешки поглед? – озадачи се Иън, но най-чудното се случи после. Котката внезапно се обърна към вратата и тя се отвори, за да ѝ направи път. Животното влезе, последвано от странната жена с качулката. Иън не се поколеба и миг, дори когато вратата хлопна зад гърба му и всичко потъна в мрак. Едва доловимо движение пред тях разбърка за кратко въздуха и замря. Проблясна свещ, после още една и още една. Нещо иззвъня и яркочервена светлина заигра по стените на стаята. Червеният рубин се беше търкулнал от снежно-бялата ръка, озовавайки се в златен поднос, чиито ниски стени бяха изпъстрени с безброй малки дупчици като дантела. В основата на красивия поднос играеше пламъкът на запалена свещ, а ярка червена дантела танцуваше по стените във всевъзможни отблясъци. Тогава до ушите на Иън достигна такъв звук, какъвто не беше чувал никога. Едновременно топъл, нежен и дрезгав, гласът на жената-маг превзе слуха му и той беше сигурен, че каквото и да му нареди в момента, той ще се подчини без да се замисли или възпротиви.

– Ще забравиш! – звънтяха думите, отронвайки се като перли, разпръскващи се навсякъде, оставяйки ефирно ехо след сблъсъка си със земята.

– Ще забравиш всичко. Всичко, което е било преди, но заедно с това, ще забравиш и себе си.

Топлият дрезгав глас замлъкна и остави ехото от разпръсналия се звук да отшуми и да потъне в земята.

– Няма да помниш кой си, какъв си, дори няма да знаеш какво си. Всичко от паметта ти ще изчезне и ще се стопи като тази свещ.

И преди да проумее каквото и да било, преди да осъзнае че в момента се изпълнява най-горещото му желание “Да забрави”, преди да осмисли има ли избор заедно с всичко да не забравя кой е, свещта под червения рубин, който преди броени минути беше капка от сока на нар, се стопи пред очите му. Червената дантела, изрисувана по стените се смени с бяла. Черната мантия с качулката се свлече и пред погледа му заблестя с чиста белота стройно голо момичешко тяло. Цялата стая се завъртя, дрезгави перли се разпиляха, а фината дантела се разлюля, разкъса се и потъна в мрака.

~~~

img_20190615_190405_391Както много често става при хората – те намират всичко, което им се случва за съвсем обичайно, средата, в която живеят за съвсем посредствена, хората, които срещат по пътя си – за най-обикновени. И всичко това, докато не настъпи момент, в който откриват силите, дълбоко спотаени в тях, грижливо пазени и развивани до подходящия час, в който решат да излязат наяве. В този миг, хората разбират, че нищо не е било толкова обикновено, колкото са мислели, нито толкова случайно, колкото им се е струвало. Всичко това беше валидно за Дийр или както я наричаха помежду си тези, които я познаваха, накратко Ди. 

Ди, беше маг от нов вид. Не че имаше нещо ново на тази земя, не че и нищо ново не се случваше. Тя беше отгледана в традициите на древни шамани и магове от нейните земи още от дете, без да подозира това. За нея дълго време способностите ѝ и начинът, по който гледаше на света бяха съвсем обичайни. Докато не порасна достатъчно и сама не се убеди, че това далеч не е така.

Родена с три имена Шу Мер Дийр израсна като съвсем обикновено дете сред другите, играейки свободно по тучните поляни на най-северните острови. Като всички останали и тя се учеше от тамошните учители, отличавайки се с нещо, което я правеше малко по-силна, малко по-ловка и малко по-добра от другите деца в магическите изкуства. Както знае всеки древен учител дяволът се крие в малките неща, точно както нейната кръстница, един от най-важните за Ди учители, беше наясно, че именно това “малко” ще промени всичко след време. Тя беше човекът, който успя да види огромния потенциал в невръстното дете така, както добрия градинар вижда заложеното „малко“ в ситното семенце, което след години ще се превърне в узрял, тежък плод.

Шу я знаеха всички от дете. Дийр щеше да нарисува бъдещето ѝ на способен маг в сухите горещи пясъци, където беше избрала да живее след седемнадесетата си година, а средното ѝ име – Мер, беше пазителят на огромната ѝ сила, изворът на всичко, което умееше. Известно само на нея и на кръстницата ѝ, която ѝ го беше дала, Мер беше дълбоко пазено име от чужди уши.

Не само имената ѝ бяха крайно различни, даващи на Ди разнородни сили. Тя самата сякаш беше изваяна от непрекъснат контраст, който беше втъкан в цялото ѝ гъвкаво тяло. Снежно-бяла кожа, люлеещи се черни коси и пронизващи черни като въглен очи те впримчваха за секунди. Крехки, почти копринени пръсти, чийто досег спираше дъха ти и плътен, дрезгав глас, който първо те изумява, после те притегля и накрая без да те изпуска те потапя в собствените си копнежи и владения. Такава беше Ди – попаднеш ли на нея, иска ти се да не се е случвало, защото тогава започваш да се питаш има ли на света истинска воля и твоя ли е тя?

Иън не можеше да се пита това в момента, защото неговият въпрос беше далеч по-прост и належащ “Кое е това голо момиче, застанало пред мен?”. Този въпрос моментално довеждаше друг след себе си “Какво съм правил с нея?”, а той водеше до “Защо не помня нищо? Къде съм? Кой съм аз?”. При последния въпрос Иън се сепна от някаква дълбока тъга, която изплува отнякъде и която го възпря да продължи да дълбае. Втренчил поглед в очите пред себе си Иън усети как тази тъга постепенно се замени от ново, свежо и някак току-що родено чувство.

– Коя си ти? – попита Иън 

– Ди – отвърна девойката – тук си заради това –  подаде ръката си напред и ярък рубин, колкото сълза се търкулна в дланта му – Изгубиш ли го, изгубваш спомените си завинаги! Ще изгубиш себе си, няма да помниш нито кой си, нито къде си! В този камък са заключени цялото ти минало и цялото ти бъдеще!

Иън гледаше неразбиращо.

– Утре всичко ще си дойде на мястото – продължи Ди – ще си спомниш точно толкова, колкото е необходимо и затова не е нужно да знаеш нищо повече освен едно: никога не ме търси отново!

– Но аз дори не знам коя си?

– Утре ще си спомниш и след това ще обещаеш пред себе си никога да не ме търсиш. Каквото било било.

С един замах Ди плъзна роклята по себе си, наметна мантията с качулката и смолистите ѝ коси мигом се сляха с тъмното. Рязко отвори вратата, извърна се към Иън с поглед да побърза и след като той неразбиращо прекрачи прага, цялата къща заедно с Ди изчезна. На нейно място лениво се излежаваше катранено черна котка, която мигом скочи и бързо се изгуби от смаяния поглед на Иън.

 

Глава 1

dav

 

Иън излезе от своя малък апартамент, който беше в източен Берлин на планетата Алфа. Тръгна по тихите улички и стигна до една от най-широките и главни улици в града. Зави наляво и пое по нея, докато тя не го изведе до оживения централен площад. Взе си разхлаждаща напитка и запали цигара. Подпря се на една колона, плъзгаща се по огромна отвесна стена и се зарея в минаващите хора. Всеки ден се замисляше, дали и те като него знаят, че този свят, техният свят е само един от безбройните светове, в които всяка сутрин хората стават и излизат по улиците на своите градове, на своите планети, намиращи се в своите слънчеви системи и галактики. Дали си даваха сметка, че са просто един мимолетен къс от безкрая на времето, че пространствата, които разделяха световете един от друг бяха доста по-имагинерни и не така отдалечени, колкото би му хрумнало на човек.

Иън живееше скромен, почти незабележим живот и поддържаше връзка само с неколцина приятели. Отдавна беше загърбил всички онези връзки и познанства, които повече му отнемаха, отколкото му даваха. Беше оставил зад себе си лицемерието на учтивостта и капаните на доброто възпитание, които вървяха ръка за ръка с приятелства от детството, училището, университета, роднините и всички техни приятели и познати. Всичко това отдавна беше зад гърба му. Изоставени бяха и амбициите за престижна и доходна кариера, за неспирни желания да постигне нещо на всяка цена, за нуждата да бъде оценяван добре и харесван от колкото се може повече хора, дори от непознати. Всичко това му се струваше, като от друг живот, далечен живот, сякаш времето се беше разтеглило като локум и по този дълъг лепкав път го беше принудило да отхвърли всичко, което би могло да има нещо общо с мнимите победи на собственото му его. Макар и да грешеше за това, мислейки си че е преодолял напълно егото си, то от своя страна се топеше с всеки изминал ден, но заедно с това готвеше и голяма изненада на Иън.

Странеше като от чума от всякакви пристрастия, независимо дали бяха емоционални или идеологични. Дори стоейки тук, подпрян на колоната в неистовата жега на започващия ден, погледът му продължаваше да стъпва внимателно по ръба, разделящ две реалности. Иън твърдо отказваше да вземе страната на някоя от тях. Движеше се по острия ръб, разделящ пъстрия поток от хора, звуци и цветове от ярката и постоянно трептяща мисъл, че трябва да се измъкне от това място, където е в плен вече толкова еони. Очите му, които поглъщаха светлината заедно с всичко наоколо, бяха леко премрежени и постоянно му напомняха “Гледай, но не забравяй! Това е само един от многото сънища.”

Изгаси си цигарата и изхвърли картонената чаша в закачения в основата на колоната кош. Слънцето започна да свети все по-ярко, катерейки се по хълма на близката планина. Почти бялата му светлина се плъзна по млечно белите плочки на широкия площад и се върна с удвоена сила в очите на Иън. С все така леко премрежен поглед той прекоси площада и се запъти към висока сграда, където живееше Бък’ли. Един от шепата хора, с които, освен че бяха споделяли детството си, бяха останали верни един на друг и продължаваха да поддържат връзката на приятелството си стабилна. Тя се опираше не на някаква носталгия по отминалите детски години, а на всички общи възгледи и идеи, които споделяха за света и които всъщност им попречиха да се разделят, както се беше случило с останалите им приятели.   

Преди да потъне в мрака на най-високата сграда, описваща една от страните на площада, Иън се отби в близкия безистен, откъдето купи любимите на Бък’ли кифлички с мак и сусам. Натъпка ги небрежно в износен хартиен пакет, заедно с ароматния тютюн, който беше купил преди това. Този тютюн беше с отлично качество и специално беше изминал дългите пътища на пясъците на Близкия Изток, за да стигне до тях двамата. В следващите минути пакетът заедно с Иън беше поет със светкавична скорост от асансьора нагоре, който с неизменното си издрънчаване на последния етаж обяви, че на етажа има посетител.

Бък’ли както винаги четеше на огромната, залята от слънчева светлина тераса и се усмихна широко при вида на приятеля си, понесъл под мишница познатия хартиен пакет. Верандата, беше любимото им място. Големината ѝ можеше да се сравни с тази на целия апартамент на Иън и беше най-голямото пространство от едностайния апартамент на Бък. Тя предлагаше такава неописуема гледка, че колкото и пъти човек да стъпваше тук, дъхът му неизменно секваше. Част от терасата беше покрита с покрив, който двамата майсторски и собственоръчно бяха пригодили от бяло дърво. Но другата, по-голямата ѝ част беше оставена на милостта на яркото слънце.

– Е, измисли ли решението? – запита Бък, дъвчейки топлата кифличка, разпръсквайки сусам навсякъде.

– Все още не – отвърна Иън – знам че съм близо, много близо съм, но не достатъчно.

– Знаеш какво да правиш в такива случаи – подхвърли Бък.

– Да – каза Иън и започна да свива с небивало внимание цигара от ароматния тютюн – Разбира се, поредното отдалечаване от проблема този път не сработва. Колкото и да се отдалечавам от него, решението не ме е блъснало във врата и този път не мога да се самоизлъжа, че не го очаквам и че не ми пука.

Бък се ухили и закима с глава. Разбираше чудесно за какво говори Иън.

– Явно този път трябва наистина да отпусна фокуса и съвсем съзнателно да се самоизключа – продължи Иън – иначе, ще продължа да си блъскам главата в нищото и то ще подължава да ми отвръща със същото.

Приятелят му се засмя с глас. Харесваше, когато Иън говореше така, че думите му можеха да се възприемат двуяко. Независимо от контекста, а най-вече от това доколко човек би могъл да разхлаби съзнанието си, за да чуе втория, различен пласт на изказаното от него. Когато разговаряха пред други Иън беше способен да разгърне няколко пласта на значение едновременно с едно единствено изречение и тогава Бък’ли съвсем чистосърдечно се забавляваше. Сякаш разговаряха с таен код помежду си, който беше известен само на тях двамата. В момента обаче, трябваше да си признае, че въпреки изконната риторика на Иън, приятелят му беше истински затънал в разрешаването на нещо, което по никакъв начин не подсказваше, че решение има.

– Ще се справиш – дръпна от цигарата си Бък и димът заедно с увереността на басовия му глас се разнесоха на воали наоколо – И ти и аз го знаем, може би този път е нужно малко повече време.

– Време – повтори Иън – време? Ти наистина ли…?

Бък не се сдържа и се разсмя гръмогласно, осъзнавайки цялата красота на парадоксалната игра с думи, която беше създал токущо. Времето беше едно от неизвестните, с които се бореше Иън в загадката си. Защото в света, така различен от техния, времето се движеше различно. Дори се усещаше различно, макар и това да ставаше ясно едва тогава, когато се завърнеха в собствената си реалност. Как протичаше времето там беше един от въпросите, които вълнуваха Иън и точно отговорът, че ще му е нужно повече време тук в неговия свят, за да разбере времето в другия, където то течеше неимоверно бързо, караше умът му да забърква хиляди каши от връзки, за да намери решението.

Иън го погледна сериозно, но в погледа му нямаше и следа от обида. Спомни си как се бяха зарекли като юноши никога, ама никога да не приемат нещо свръх серизно, защото всъщност нямаше нищо толкова сериозно в този така препускащ и непрекъснато променящ се свят. В следващия момент той също прихна и смехът им дълго се носи по обляната от ярката слънчева светлина тераса.

Глава 2

 

Иън обичаше да идва в този свят повече от всичко. В началото заради летенето. Тук законите на физиката бяха други, гравитацията също. А той повече от всичко обичаше да лети. В този свят летеше буквално както птиците, без никакви съоръжения, без изкуствени криле, сам по себе си летеше. Виеше се из простора или усилваше скоростта си, когато се случеше под него на ръка разстояние да бъде необятността на океана. Извисяваше се стремително нагоре и летеше над планини, улици, къщи, ливади и не можеше да се наслади на свободата, която му даваше летенето. Все по-често започна да посещава този свят, макар в много други този начин на летене да беше също възможен. Но тук, тук имаше нещо различно, нещо едва доловимо, почти неосезаемо, нещо толкова сладко-хубаво, което винаги се изплъзваше, когато се опиташе да се фокусира върху него и да разбере какво е. Нещо дълбоко необяснимо го привличаше да продължи да идва тук и да се наслаждава на безкрайните си полети под слънцето. Докато не дойде този ден, в който я видя. Оттогава летенето беше второто нещо, което го привличаше така силно тук. От момента, в който я зърна вече знаеше, че срещата им не е случайна. От този ден не искаше и не можеше да мисли за нищо друго дълго време освен за нея. Видя я за първи път, как долетя до една мансарда с широко отворена тераса, непосредствено под покрива на огромна дълга сграда. Как стъпи ефирно на меките килими, покриващи пода, който беше обсипан с многобройни цветя и палми, все едно беше оазис в пустиня. Цялата тераса беше осеяна с многоцветни, разхвърляни възглавници, а отвъд нея се откриваше огромна просторна гледка. Безкрайни зелени поляни, оградени с ниска ограда отпред, до която пасяха две млади кончета. Той знаеше, беше сигурен, че не нейната красота, нейната грация, движения, разпилените ѝ коси, прекрасното като милувка лице, не това беше причината той да закове погледа си в нея и да не успее да го измъкне оттам. Имаше нещо много специално в тази млада и красива жена, нещо, което беше предвидено само за него. И тогава разпозна онзи сладко-хубав вкус, с който го примамваше този свят. Тя не беше случайно тук.

~~~

Иън имаше няколко предишни връзки с жени, една от които се беше развила до достатъчно сериозна, че да споделят жилище заедно, допреди да се разделят. Беше познал любовта от пръв поглед, силната и повличаща огнена любов, мимолетната забежка, несподелената обич, но сега беше изправен пред нещо твърде различно и непонятно, за да може да му даде каквото и да е име. Не че държеше на това, Иън не обичаше дефиниции и етикети, предпочиташе абстракциите и хаоса пред реда и формите. И именно така се чувстваше, вплел погледа си в това същество. Безкраен и неопределен. Чувството, което изпита беше далеч над любовта, над трепета, над желанието. Но това чувство за него беше извънредно ново и той не знаеше нито какво да очаква от него, нито как да постъпи. В следващия миг насред дългото му съзерцание, в което той не успя да помръдне, младото момиче отлетя, оставяйки в паметта му единствено спомена за съществуването си и непознатото чувство. То падна дълбоко в Иън и в моментите, в които се обръщаше към него, му донасяше огромно вълнение от смесица между спомени, мечти и една различна реалност.

Оттогава всеки път, когато попадаше в този свят Иън таеше надеждата, че ще има шанса да я види отново. Прекосяваше огромни разстояния само с една едничка мисъл – да намери тази сграда с цветната тераса на покрива. Но това беше като да търсиш игла в купа сено. Светът беше толкова огромен, че за да го прекоси целия и да погледне във всяко негово кътче, на Иън щяха да са му необходими стотици години. Той не знаеше пътя, по който беше стигнал до мястото първия път, когато го откри. Озова се съвсем ненадейно там, и нито помнеше как е стигнал, нито как се е върнал. Затова разчиташе единствено на вътрешния си глас, който му нашепваше, че след като веднъж я е видял и е изпитал това, което не може да бъде облечено в думи, то няма как да не се случи така, че да не я срещне втори път. Неговата надежда беше по-голяма и силна от всяка вяра. Иън едновременно търсеше, чакаше, знаеше и болеше да я види отново. Дори в Берлин не можеше да се пребори с порива си да се вглежда нагоре във високите етажи на блокове и сгради, търсейки онази веранда, с ясното съзнание, че тя не принадлежи на този свят.

Глава 3

 

Chapter3

 

 

 

 

 

 

 

– Разкажи ми пак за летящия свят – каза Бък.

– Какво по-точно? – попита Иън.

– Това, което ти се случи, когато за първи път отиде там.

– Ъмм… аз ти го разказвах вече – учуди се Иън.

– Да, но ми се ще още веднъж с повече подробности. Нещо ми се върти в ума, искам повече детайли, но от първия ти път там. Не съм сигурен защо, но е важно – усмихна се Бък’ли и подаде на Иън свития тютюн.

– Добре, както кажеш. Първият път?

– Да, първият – повтори Бък.

– Това, което ме впечатли тогава, бяха летящите хора. Тези, които летяха наоколо както и аз, прелитаха над улици и дървета, и всички, абсолютно всички бяха усмихнати. Сградите бяха по-разноцветни отколкото тук, не прекалено пъстри, но не бяха сиви. Имаше големи и високи къщи в бледо жълто, имаше дълги сгради, сякаш огрени от слънцето и по прозорците и терасите им се виждаха хора, които гледаха навън. Някои от тях простираха, други говореха с децата си, оживено беше. Най-странното от всичко бе това, че те сякаш не забелязваха летящите пред очите им хора, дори тези, които летяха високо пред самите им прозорци. Първоначално си помислих, че те са свикнали с това, че хората тук летят като птици, което за мен беше много чудно в началото. Но после установих, че съвсем не е така. В един момент, точно когато прелитах пред широко отворен прозорец с малка тераса, на който бяха застанали баба и дете, аз им махнах и им се усмихнах, но те не реагираха по никакъв начин, все едно не бях там. И тогава осъзнах, че те всъщност не ме виждат, изобщо. Аз и всички летящи хора, не съществувахме за тях.

– За кои тях? – намеси се Бък.

– За тези хора, които не летяха. През престоя си там установих, че мен ме виждат само летящите хора. Усмихваха ми се, поздравяваха ме, махайки ми с ръка, а аз им отвръщах на поздравите. Но за всички останали ние, които кръжахме във въздуха, просто не съществувахме.

– Като в споделено пространство от две измерения – измънка Бък.

– Да, нещо подобно – каза Иън – бяхме като от две различни измерения, само че ние ги виждахме, а те нас не.

– Ти СИ бил в различно измерение, Иън, именно затова не са те виждали, както и другите хора, които са летели наоколо.

– Но как е възможно тогава летящите хора да обитават същите сгради като тези, които не летят? Всъщност, може би си прав – замисли се Иън – те не са точно същите. На същото място са, но вероятно не са същите.

– И после, разкажи ми за пързалката.

– А да, пързалката. Огромно издигнато платнище, което се спуска плавно надолу, стигайки до нещо като басейн с бистра вода. Долиташ до него и се плъзгаш с небивало удоволствие по белия плат, докато не се озовеш във водата, откъдето няколко души бързат да те издигнат над нивото ѝ. Забавно беше и много ентусиазиращо.

– Ентусиазиращо? – повдигна вежди Бък’ли.

– Да, единствено поради това, че там се събра цял рояк с хора, не мога да го нарека по друг начин, наистина приличаше на рояк. Толкова много летящи хора накуп. Всички бяха много весели и умираха да се забавляват. Именно оттам идваше ентусиазмът. Абсолютно неподправен и чист, енергия на чиста радост и взаимна наслада на една почти обикновена игра върху малко необичайна пързалка. Като се сетя още усещам адреналина в кръвта си. – Иън говореше без да знае, че устните му през цялото време бяха разтеглени в огромна усмивка.

– Това са два свята, Иън, няма начин да е един, просто са два отделни свята. Имал си привилегията да бъдеш от страната на тези, които могат да виждат и двата.

– Не съм убеден в това, Бък, колкото и да е логично. Усещането ми, цялото ми същество знаеше, че светът е един, и двете измерения бяха от този свят, просто бяха преплетени. По някакъв странен начин.

– Да, това е нормално, но си мисля че са били две измерения в две напълно различни реалности.

– Кое те кара да мислиш така?

– Пързалката.

– Пързалката?

– Да, пързалката. Тя е нещо като портал, от който се влиза в другия свят.

– Но, в това няма логика, Бък – преди да отида при нея, аз вече БЯХ в този свят.

– Да, но това не изключва моята хипотеза. Ти може да си влязъл от друго място, по друг начин и тя пак да си остава портал.

– Възможно е, но това не е достатъчно, за да мислим, че световете са различни. Може твоят портал да е вход за друго измерение. 

– Така е, както ти казах, обаче, имам странно усещане относно всичко това. Ще си го разясня скоро, сигурен съм. Гладен ли си?

– Всъщност да, много. Хайде да отидем при Юлзá.

– Дадено, само да си сменя тениската. Навън по това време е адска жега, не искам дотам да съм вече мокър.

~~~

Юлзá държеше малко, спретнато, пълно с всякакви арабски вкуснотии магазинче, в което човек можеше и да се нахрани, и да си вземе храна за вкъщи. Обичаха да хапват там, заради миризмата на домашно приготвена храна и уюта, който не можеше да се намери в нито един ресторант в Берлин.

Едър мургав мъж в бяла престилка ги посрещна на прага, докато разчистваше след поредните клиенти. Усмихна им се широко и им посочи свободна маса в ъгъла. След малко вече похапваха храна, която често ги замисляше, дали е от тази планета и дали Юлзá не прави контрабанда с подправки и продукти. Че самата кухня беше чуждоземска го знаеха и двамата, но те бяха пътували толкова много и опитвали какви ли не кухни, че вкусът, който намираха тук още повече ги караше да се съмняват дали е наистина постижим и възможен.

– Нали си спомняш експеримента ни със сетивата? – попита Бък’ли, докато дъвчеше “Шестнайсет зеленчука”, увити в тънка хрупкава питка.

– Да, и аз затова си помислих – ухили се Иън – Не е възможно, нали? Все пак, всичко това в крайна сметка би трябвало да няма никакъв вкус. Славабогу, че имаме мозък – и двамата се засмяха шумно.

Това, което бяха преживели преди няколко години и което негласно бяха решили да нарекат “експеримент със сетивата” им се случи съвсем случайно един ден, когато един след друг се разболяха от поредния върлуващ вирус. Първо се разболя Иън, а след няколко дни го последва Бък’ли. Дали от вируса, дали самото тяло по този начин даваше сигнал да спрат да се хранят, докато не се почувстват добре, но всичко, което вкусиха по време на болестта имаше меко казано странен вкус. Иън още помнеше как любимия му аромат на сутрешно кафе беше заменен със зловонието на канал. Буквално си представяше как от чашата му излизат пáри, присъщи на клозети, канали, воня, която го удряше право в челото и не му позволяваше да се докосне до черната напитка дни наред. Бък’ли не можеше да разбере защо маслините, които ядеше в продължение на години, купувани всеки път от едно и също място изведнъж бяха започнали да имат вкус на оцет вместо на така приятното му тръпчиво-горчиво, коeто той толкова обичаше. И така беше с всичко, до което се докоснеха по време на болестта. Но най-интересното беше, това което се случи с Иън. Повече от два месеца след като оздравя, той продължи да надушва същата противна миризма, идваща от кафето, която го заливаше дори минавайки случайно край попътно заведение, в което хората се наслаждаваха на най-известната напитка. Шест месеца по-късно все още не искаше да докосва чаша с кафе, защото мозъкът му напомняше за онова усещане, че отпива от водата на канала, който кръстосва подземните ширини и само на места, където излиза навън, може да бъде уловена плътната му миризма.

След тази случка двамата приятели решиха, че всичко това е просто една от многобройните игри на ума или по-точно на мозъка и влиянието му върху рецепторите. Но точно в настоящия момент, те му бяха безкрайно благодарни за това, че специално за тях превеждаше едни от най-изкусителните и сладостни вкусове, приготвени от майсторските ръце на Юлзá.

4

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s