Огледалото на Тезей

Πρόλογος

 

img_20190408_100119_161

На пазара в шумния Багдад слънцето падаше тежко над купчината нарове на тезгяха. Иън прeглътна горчиво, втренчвайки погледа си в дебелия, мазен и тъмен продавач, чиято кожа лъщеше на слънцето, като току-що намазано с мазнина великденско яйце. Загорялата ръка на търговеца грабна напращелия от сок нар и с един замах го хвърли във въздуха. Плодът се завъртя и в следващия миг нещо проблесна до него. Звън на меч и капки кръв се разхвърчаха навсякъде. Женски писъци за миг обагриха спокойното синьо небе.

Кръвта се стичаше като река по улиците на града.

– Вие ли го убихте?

Иън премигна с очи и се озова в съда. Трябваха му няколко секунди, за да разбере. Да сгъне внимателно като кърпичка спомена си от Багдад и да го прибере в горния джоб на сакото си. 

– – –

Кърваво-червеният рубин блестеше на светлината на лампата и удивяваше вперения поглед в него. Веднъж, с мястото на което се намираше – на стоманеносивия плот в кухнята и втори път, с винените си проблясъци, които омагьосваха и привличаха вниманието към себе си като магнит.

Иън го гледаше пленен и не успяваше да проумее как тази малка червена капка се беше появила на пазара в Багдад.

Един от най-пъстрите, най-шумни пазари в целия свят, който може да ти предложи от пиле мляко, перо от жар птица или нечувано красива песен от незнайна красавица без слух. Озовал се веднъж там, човек би очаквал най-малкото – чудо. И именно чудо се беше случило на Иън, но неговото чудо го изуми толкова, че дори успя да задуши мъката, която се беше извила като змия около шията му и вече година го стискаше здраво в болезнената си хватка. Тук на това място беше единствената му надежда. Дойде тук, за да забрави, за да изтрият болката от паметта му. Защото освен с безбройните си стоки от цял свят, този пазар беше известен с още нещо. Тук пребиваваше най-великият магьосник, за който всички говореха и който малцина бяха виждали. Магьосник, който за разлика от местните факири, владеещи до съвършенство изкуството на фокуса, умееше да лекува, да вижда през пелената на времето и да изтрива отровно-болезнена памет. Имаше само едно нещо, което тревожеше Иън повече от мрачните му спомени в момента – магьосникът се славеше с категоричния си избор. А именно, че само и единствено той може да избере на кого да предостави част от своите заложби, за да му бъдат в помощ. Никой нито межеше да открие къде живее той, нито да го разпознае на улицата. Във всеки един момент той можеше да се намира до теб и ти да не узнаеш това. Всички, чували някога за този мистичен маг, макар и да не разбираха никак как прави с тях това, което прави, разбираха именно тази част – той не можеше да бъде открит, докато сам не пожелае това. Беше като да очакваш от заспали хора да открият будния сред тях. Само будният може да се движи сред заспалите и да реши дали и кой да събуди.

Ще ме избере ли? питаше се Иън и сърцето му, което на пук на целия свят продължаваше да тупти в гърдите му, се сви за един кратък миг и му отвърна с мощен тласък, от който едно твърдо и ясно Да се взриви и се разпръсна сред хилядите молекули на гъстата червена течност, която пое пътя си по дългите пулсиращи пътища на тялото му.

Смолиста черна коса се пръсна на талази пред него и се разля съвсем невинно над изпъстрения тезгях с плодове. Снежно бяла и фина ръка се откри изпод тъмната одежда, но докато Иън насочи погледа си към непознатото лице, той беше привлечен от бързо летящия нар. Последва силен проблясък, който заслепи за кратко Иън и той разбра, че това беше отражението на слънцето в гладка извита стоманена повърхност. В следващия миг тя докосна червения плод, разделяйки го на две още във въздуха.

Иън не разбра дали светлината или самият меч направи разреза, защото в мига, когато това се случи слънцето все още беше хванато в стоманата и всички видяха как тази сгъстена светлина проблесна ярко и в следващия миг кървавочервена течност пръскаше навсякъде.

Първата освободила се капка, отделяйки се от светлината, докосна малка сребърна чинийка, която се мъдреше върху тезгяха. Чу се нежен звън, напомнящ звука от кристални чаши, капката отскочи във въздуха и се търкулна отново в сребърния поднос. Но вече не като капка. На дъното на изящната чинийка събираше и разпръскваше светлината малък кърваво-червен рубин. Зениците на Иън се разшириха, но почудата му продължи да расте, когато разбра от виковете на хората наоколо, че никой освен него, не беше забелязал странния камък. Още по-малко пък странната трансформация, чрез която се беше появил. Всички като че ли се интересуваха само от петната, които беше оставил по тях яркият плод и всеки се чистеше, бършеше, попиваше блестящите червени капки, създаващи усещането за кръв. Всички, с изключение на Иън и две притворени черни очи, вперили зениците си в него.

Той е Тя! – рязко като ужилен от тази внезапна мисъл Иън потръпна неотделяйки поглед от нея – момичето със смолиста коса и черни очи, която наметна с едно движение качулката върху себе си, посегна, взе рубина и тръгна право напред. Иън неусетно я последва. Тълпата започна да им прави път, хората отстъпваха встрани, след което се събираха отново, но без да подозират, че правят това. Приличаха на огромна вълна, която се оттегля от брега и след това се завръща.

Иън се замисли. Само аз ли я виждам? Магът – жена? Коя беше тя? Сигурен съм, че тя е човекът, когото търсех! Човекът, който трябваше да го избере. Избран съм! – помисли си Иън и топлина се разля по тялото му, а едва след още няколко крачки разбра, че усмивка е плъзнала по тъжното му лице.

Гръм се стовари върху оживения пазар и ярка светлина проряза небето. Двамата спътници завиха в глуха уличка докато по тях започнаха да тупкат едри капки дъжд. Не беше валяло от година.

Черната качулка пред него внезапно спря и се свлече, за да се появят отново смолистите абаносови коси, които се полюшваха като големи океански вълни пред очите му. Бяха се озовали пред скромна врата на още по-скромна къща, която по нищо не се отличаваше от многобройните накацали бели постройки в Багдад. И все пак нещо странно витаеше около нея. Погледът на Иън се спусна надолу към земята, за да срещне бляскавите очи, открояващи се на фона на лъскава черна козина. Катранената котка, седяща като страж до затворената врата беше неестествено неподвижна. Очите ѝ, втренчени в неговите с този толкова … човешки поглед? – озадачи се Иън, но най-чудното се случи после. Котката внезапно се обърна към вратата и тя се отвори, за да ѝ направи път. Животното влезе, последвано от странната жена с качулката. Иън не се поколеба и миг, дори когато вратата хлопна зад гърба му и всичко потъна в мрак. Едва доловимо движение пред тях разбърка за кратко въздуха и замря. Проблясна свещ, после още една и още една. Нещо иззвъня и яркочервена светлина заигра по стените на стаята. Червеният рубин се беше търкулнал от снежно-бялата ръка, озовавайки се в златен поднос, чиито ниски стени бяха изпъстрени с безброй малки дупчици като дантела. В основата на красивия поднос играеше пламъкът на запалена свещ, а ярка червена дантела танцуваше по стените във всевъзможни отблясъци. Тогава до ушите на Иън достигна такъв звук, какъвто не беше чувал никога. Едновременно топъл, нежен и дрезгав, гласът на жената-маг превзе слуха му и той беше сигурен, че каквото и да му нареди в момента, той ще се подчини без да се замисли или възпротиви.

– Ще забравиш! – звънтяха думите, отронвайки се като перли, разпръскващи се навсякъде, оставяйки ефирно ехо след сблъсъка си със земята.

– Ще забравиш всичко. Всичко, което е било преди, но заедно с това, ще забравиш и себе си.

Топлият дрезгав глас замлъкна и остави ехото от разпръсналия се звук да отшуми и да потъне в земята.

– Няма да помниш кой си, какъв си, дори няма да знаеш какво си. Всичко от паметта ти ще изчезне и ще се стопи като тази свещ.

И преди да проумее каквото и да било, преди да осъзнае че в момента се изпълнява най-горещото му желание “Да забрави”, преди да осмисли има ли избор заедно с всичко да не забравя кой е, свещта под червения рубин, който преди броени минути беше капка от сока на нар, се стопи пред очите му. Червената дантела, изрисувана по стените се смени с бяла. Черната мантия с качулката се свлече и пред погледа му заблестя с чиста белота стройно голо момичешко тяло. Цялата стая се завъртя, дрезгави перли се разпиляха, а фината дантела се разлюля, разкъса се и потъна в мрака.

~~~

img_20190615_190405_391Както много често става при хората – те намират всичко, което им се случва за съвсем обичайно, средата, в която живеят за съвсем посредствена, хората, които срещат по пътя си – за най-обикновени. И всичко това, докато не настъпи момент, в който откриват силите, дълбоко спотаени в тях, грижливо пазени и развивани до подходящия час, в който решат да излязат наяве. В този миг, хората разбират, че нищо не е било толкова обикновено, колкото са мислели, нито толкова случайно, колкото им се е струвало. Всичко това беше валидно за Дийр или както я наричаха помежду си тези, които я познаваха, накратко Ди. 

Ди, беше маг от нов вид. Не че имаше нещо ново на тази земя, не че и нищо ново не се случваше. Тя беше отгледана в традициите на древни шамани и магове от нейните земи още от дете, без да подозира това. За нея дълго време способностите ѝ и начинът, по който гледаше на света бяха съвсем обичайни. Докато не порасна достатъчно и сама не се убеди, че това далеч не е така.

Родена с три имена Шу Мер Дийр израсна като съвсем обикновено дете сред другите, играейки свободно по тучните поляни на най-северните острови. Като всички останали и тя се учеше от тамошните учители, отличавайки се с нещо, което я правеше малко по-силна, малко по-ловка и малко по-добра от другите деца в магическите изкуства. Както знае всеки древен учител дяволът се крие в малките неща, точно както нейната кръстница, един от най-важните за Ди учители, беше наясно, че именно това “малко” ще промени всичко след време. Тя беше човекът, който успя да види огромния потенциал в невръстното дете така, както добрия градинар вижда заложеното „малко“ в ситното семенце, което след години ще се превърне в узрял, тежък плод.

Шу я знаеха всички от дете. Дийр щеше да нарисува бъдещето ѝ на способен маг в сухите горещи пясъци, където беше избрала да живее след седемнадесетата си година, а средното ѝ име – Мер, беше пазителят на огромната ѝ сила, изворът на всичко, което умееше. Известно само на нея и на кръстницата ѝ, която ѝ го беше дала, Мер беше дълбоко пазено име от чужди уши.

Не само имената ѝ бяха крайно различни, даващи на Ди разнородни сили. Тя самата сякаш беше изваяна от непрекъснат контраст, който беше втъкан в цялото ѝ гъвкаво тяло. Снежно-бяла кожа, люлеещи се черни коси и пронизващи черни като въглен очи те впримчваха за секунди. Крехки, почти копринени пръсти, чийто досег спираше дъха ти и плътен, дрезгав глас, който първо те изумява, после те притегля и накрая без да те изпуска те потапя в собствените си копнежи и владения. Такава беше Ди – попаднеш ли на нея, иска ти се да не се е случвало, защото тогава започваш да се питаш има ли на света истинска воля и твоя ли е тя?

Иън не можеше да се пита това в момента, защото неговият въпрос беше далеч по-прост и належащ “Кое е това голо момиче, застанало пред мен?”. Този въпрос моментално довеждаше друг след себе си “Какво съм правил с нея?”, а той водеше до “Защо не помня нищо? Къде съм? Кой съм аз?”. При последния въпрос Иън се сепна от някаква дълбока тъга, която изплува отнякъде и която го възпря да продължи да дълбае. Втренчил поглед в очите пред себе си Иън усети как тази тъга постепенно се замени от ново, свежо и някак току-що родено чувство.

– Коя си ти? – попита Иън 

– Ди – отвърна девойката – тук си заради това –  подаде ръката си напред и ярък рубин, колкото сълза се търкулна в дланта му – Изгубиш ли го, изгубваш спомените си завинаги! Ще изгубиш себе си, няма да помниш нито кой си, нито къде си! В този камък са заключени цялото ти минало и цялото ти бъдеще!

Иън гледаше неразбиращо.

– Утре всичко ще си дойде на мястото – продължи Ди – ще си спомниш точно толкова, колкото е необходимо и затова не е нужно да знаеш нищо повече освен едно: никога не ме търси отново!

– Но аз дори не знам коя си?

– Утре ще си спомниш и след това ще обещаеш пред себе си никога да не ме търсиш. Каквото било било.

С един замах Ди плъзна роклята по себе си, наметна мантията с качулката и смолистите ѝ коси мигом се сляха с тъмното. Рязко отвори вратата, извърна се към Иън с поглед да побърза и след като той неразбиращо прекрачи прага, цялата къща заедно с Ди изчезна. На нейно място лениво се излежаваше катранено черна котка, която мигом скочи и бързо се изгуби от смаяния поглед на Иън.

 

Глава 1

dav

 

Иън излезе от своя малък апартамент, който беше в източен Берлин на планетата Алфа. Тръгна по тихите улички и стигна до една от най-широките и главни улици в града. Зави наляво и пое по нея, докато тя не го изведе до оживения централен площад. Взе си разхлаждаща напитка и запали цигара. Подпря се на една колона, плъзгаща се по огромна отвесна стена и се зарея в минаващите хора. Всеки ден се замисляше, дали и те като него знаят, че този свят, техният свят е само един от безбройните светове, в които всяка сутрин хората стават и излизат по улиците на своите градове, на своите планети, намиращи се в своите слънчеви системи и галактики. Дали си даваха сметка, че са просто един мимолетен къс от безкрая на времето, че пространствата, които разделяха световете един от друг бяха доста по-имагинерни и не така отдалечени, колкото би му хрумнало на човек.

Иън живееше скромен, почти незабележим живот и поддържаше връзка само с неколцина приятели. Отдавна беше загърбил всички онези връзки и познанства, които повече му отнемаха, отколкото му даваха. Беше оставил зад себе си лицемерието на учтивостта и капаните на доброто възпитание, които вървяха ръка за ръка с приятелства от детството, училището, университета, роднините и всички техни приятели и познати. Всичко това отдавна беше зад гърба му. Изоставени бяха и амбициите за престижна и доходна кариера, за неспирни желания да постигне нещо на всяка цена, за нуждата да бъде оценяван добре и харесван от колкото се може повече хора, дори от непознати. Всичко това му се струваше, като от друг живот, далечен живот, сякаш времето се беше разтеглило като локум и по този дълъг лепкав път го беше принудило да отхвърли всичко, което би могло да има нещо общо с мнимите победи на собственото му его. Макар и да грешеше за това, мислейки си че е преодолял напълно егото си, то от своя страна се топеше с всеки изминал ден, но заедно с това готвеше и голяма изненада на Иън.

Странеше като от чума от всякакви пристрастия, независимо дали бяха емоционални или идеологични. Дори стоейки тук, подпрян на колоната в неистовата жега на започващия ден, погледът му продължаваше да стъпва внимателно по ръба, разделящ две реалности. Иън твърдо отказваше да вземе страната на някоя от тях. Движеше се по острия ръб, разделящ пъстрия поток от хора, звуци и цветове от ярката и постоянно трептяща мисъл, че трябва да се измъкне от това място, където е в плен вече толкова еони. Очите му, които поглъщаха светлината заедно с всичко наоколо, бяха леко премрежени и постоянно му напомняха “Гледай, но не забравяй! Това е само един от многото сънища.”

Изгаси си цигарата и изхвърли картонената чаша в закачения в основата на колоната кош. Слънцето започна да свети все по-ярко, катерейки се по хълма на близката планина. Почти бялата му светлина се плъзна по млечно белите плочки на широкия площад и се върна с удвоена сила в очите на Иън. С все така леко премрежен поглед той прекоси площада и се запъти към висока сграда, където живееше Бък’ли. Един от шепата хора, с които, освен че бяха споделяли детството си, бяха останали верни един на друг и продължаваха да поддържат връзката на приятелството си стабилна. Тя се опираше не на някаква носталгия по отминалите детски години, а на всички общи възгледи и идеи, които споделяха за света и които всъщност им попречиха да се разделят, както се беше случило с останалите им приятели.   

Преди да потъне в мрака на най-високата сграда, описваща една от страните на площада, Иън се отби в близкия безистен, откъдето купи любимите на Бък’ли кифлички с мак и сусам. Натъпка ги небрежно в износен хартиен пакет, заедно с ароматния тютюн, който беше купил преди това. Този тютюн беше с отлично качество и специално беше изминал дългите пътища на пясъците на Близкия Изток, за да стигне до тях двамата. В следващите минути пакетът заедно с Иън беше поет със светкавична скорост от асансьора нагоре, който с неизменното си издрънчаване на последния етаж обяви, че на етажа има посетител.

Бък’ли както винаги четеше на огромната, залята от слънчева светлина тераса и се усмихна широко при вида на приятеля си, понесъл под мишница познатия хартиен пакет. Верандата, беше любимото им място. Големината ѝ можеше да се сравни с тази на целия апартамент на Иън и беше най-голямото пространство от едностайния апартамент на Бък. Тя предлагаше такава неописуема гледка, че колкото и пъти човек да стъпваше тук, дъхът му неизменно секваше. Част от терасата беше покрита с покрив, който двамата майсторски и собственоръчно бяха пригодили от бяло дърво. Но другата, по-голямата ѝ част беше оставена на милостта на яркото слънце.

– Е, измисли ли решението? – запита Бък, дъвчейки топлата кифличка, разпръсквайки сусам навсякъде.

– Все още не – отвърна Иън – знам че съм близо, много близо съм, но не достатъчно.

– Знаеш какво да правиш в такива случаи – подхвърли Бък.

– Да – каза Иън и започна да свива с небивало внимание цигара от ароматния тютюн – Разбира се, поредното отдалечаване от проблема този път не сработва. Колкото и да се отдалечавам от него, решението не ме е блъснало във врата и този път не мога да се самоизлъжа, че не го очаквам и че не ми пука.

Бък се ухили и закима с глава. Разбираше чудесно за какво говори Иън.

– Явно този път трябва наистина да отпусна фокуса и съвсем съзнателно да се самоизключа – продължи Иън – иначе, ще продължа да си блъскам главата в нищото и то ще подължава да ми отвръща със същото.

Приятелят му се засмя с глас. Харесваше, когато Иън говореше така, че думите му можеха да се възприемат двуяко. Независимо от контекста, а най-вече от това доколко човек би могъл да разхлаби съзнанието си, за да чуе втория, различен пласт на изказаното от него. Когато разговаряха пред други Иън беше способен да разгърне няколко пласта на значение едновременно с едно единствено изречение и тогава Бък’ли съвсем чистосърдечно се забавляваше. Сякаш разговаряха с таен код помежду си, който беше известен само на тях двамата. В момента обаче, трябваше да си признае, че въпреки изконната риторика на Иън, приятелят му беше истински затънал в разрешаването на нещо, което по никакъв начин не подсказваше, че решение има.

– Ще се справиш – дръпна от цигарата си Бък и димът заедно с увереността на басовия му глас се разнесоха на воали наоколо – И ти и аз го знаем, може би този път е нужно малко повече време.

– Време – повтори Иън – време? Ти наистина ли…?

Бък не се сдържа и се разсмя гръмогласно, осъзнавайки цялата красота на парадоксалната игра с думи, която беше създал токущо. Времето беше едно от неизвестните, с които се бореше Иън в загадката си. Защото в света, така различен от техния, времето се движеше различно. Дори се усещаше различно, макар и това да ставаше ясно едва тогава, когато се завърнеха в собствената си реалност. Как протичаше времето там беше един от въпросите, които вълнуваха Иън и точно отговорът, че ще му е нужно повече време тук в неговия свят, за да разбере времето в другия, където то течеше неимоверно бързо, караше умът му да забърква хиляди каши от връзки, за да намери решението.

Иън го погледна сериозно, но в погледа му нямаше и следа от обида. Спомни си как се бяха зарекли като юноши никога, ама никога да не приемат нещо свръх серизно, защото всъщност нямаше нищо толкова сериозно в този така препускащ и непрекъснато променящ се свят. В следващия момент той също прихна и смехът им дълго се носи по обляната от ярката слънчева светлина тераса.

Глава 2

 

Иън обичаше да идва в този свят повече от всичко. В началото заради летенето. Тук законите на физиката бяха други, гравитацията също. А той повече от всичко обичаше да лети. В този свят летеше буквално както птиците, без никакви съоръжения, без изкуствени криле, сам по себе си летеше. Виеше се из простора или усилваше скоростта си, когато се случеше под него на ръка разстояние да бъде необятността на океана. Извисяваше се стремително нагоре и летеше над планини, улици, къщи, ливади и не можеше да се наслади на свободата, която му даваше летенето. Все по-често започна да посещава този свят, макар в много други този начин на летене да беше също възможен. Но тук, тук имаше нещо различно, нещо едва доловимо, почти неосезаемо, нещо толкова сладко-хубаво, което винаги се изплъзваше, когато се опиташе да се фокусира върху него и да разбере какво е. Нещо дълбоко необяснимо го привличаше да продължи да идва тук и да се наслаждава на безкрайните си полети под слънцето. Докато не дойде този ден, в който я видя. Оттогава летенето беше второто нещо, което го привличаше така силно тук. От момента, в който я зърна вече знаеше, че срещата им не е случайна. От този ден не искаше и не можеше да мисли за нищо друго дълго време освен за нея. Видя я за първи път, как долетя до една мансарда с широко отворена тераса, непосредствено под покрива на огромна дълга сграда. Как стъпи ефирно на меките килими, покриващи пода, който беше обсипан с многобройни цветя и палми, все едно беше оазис в пустиня. Цялата тераса беше осеяна с многоцветни, разхвърляни възглавници, а отвъд нея се откриваше огромна просторна гледка. Безкрайни зелени поляни, оградени с ниска ограда отпред, до която пасяха две млади кончета. Той знаеше, беше сигурен, че не нейната красота, нейната грация, движения, разпилените ѝ коси, прекрасното като милувка лице, не това беше причината той да закове погледа си в нея и да не успее да го измъкне оттам. Имаше нещо много специално в тази млада и красива жена, нещо, което беше предвидено само за него. И тогава разпозна онзи сладко-хубав вкус, с който го примамваше този свят. Тя не беше случайно тук.

~~~

Иън имаше няколко предишни връзки с жени, една от които се беше развила до достатъчно сериозна, че да споделят жилище заедно, допреди да се разделят. Беше познал любовта от пръв поглед, силната и повличаща огнена любов, мимолетната забежка, несподелената обич, но сега беше изправен пред нещо твърде различно и непонятно, за да може да му даде каквото и да е име. Не че държеше на това, Иън не обичаше дефиниции и етикети, предпочиташе абстракциите и хаоса пред реда и формите. И именно така се чувстваше, вплел погледа си в това същество. Безкраен и неопределен. Чувството, което изпита беше далеч над любовта, над трепета, над желанието. Но това чувство за него беше извънредно ново и той не знаеше нито какво да очаква от него, нито как да постъпи. В следващия миг насред дългото му съзерцание, в което той не успя да помръдне, младото момиче отлетя, оставяйки в паметта му единствено спомена за съществуването си и непознатото чувство. То падна дълбоко в Иън и в моментите, в които се обръщаше към него, му донасяше огромно вълнение от смесица между спомени, мечти и една различна реалност.

Оттогава всеки път, когато попадаше в този свят Иън таеше надеждата, че ще има шанса да я види отново. Прекосяваше огромни разстояния само с една едничка мисъл – да намери тази сграда с цветната тераса на покрива. Но това беше като да търсиш игла в купа сено. Светът беше толкова огромен, че за да го прекоси целия и да погледне във всяко негово кътче, на Иън щяха да са му необходими стотици години. Той не знаеше пътя, по който беше стигнал до мястото първия път, когато го откри. Озова се съвсем ненадейно там, и нито помнеше как е стигнал, нито как се е върнал. Затова разчиташе единствено на вътрешния си глас, който му нашепваше, че след като веднъж я е видял и е изпитал това, което не може да бъде облечено в думи, то няма как да не се случи така, че да не я срещне втори път. Неговата надежда беше по-голяма и силна от всяка вяра. Иън едновременно търсеше, чакаше, знаеше и болеше да я види отново. Дори в Берлин не можеше да се пребори с порива си да се вглежда нагоре във високите етажи на блокове и сгради, търсейки онази веранда, с ясното съзнание, че тя не принадлежи на този свят.

Глава 3

 

Chapter3

 

 

 

 

 

 

 

– Разкажи ми пак за летящия свят – каза Бък.

– Какво по-точно? – попита Иън.

– Това, което ти се случи, когато за първи път отиде там.

– Ъмм… аз ти го разказвах вече – учуди се Иън.

– Да, но ми се ще още веднъж с повече подробности. Нещо ми се върти в ума, искам повече детайли, но от първия ти път там. Не съм сигурен защо, но е важно – усмихна се Бък’ли и подаде на Иън свития тютюн.

– Добре, както кажеш. Първият път?

– Да, първият – повтори Бък.

– Това, което ме впечатли тогава, бяха летящите хора. Тези, които летяха наоколо както и аз, прелитаха над улици и дървета, и всички, абсолютно всички бяха усмихнати. Сградите бяха по-разноцветни отколкото тук, не прекалено пъстри, но не бяха сиви. Имаше големи и високи къщи в бледо жълто, имаше дълги сгради, сякаш огрени от слънцето и по прозорците и терасите им се виждаха хора, които гледаха навън. Някои от тях простираха, други говореха с децата си, оживено беше. Най-странното от всичко бе това, че те сякаш не забелязваха летящите пред очите им хора, дори тези, които летяха високо пред самите им прозорци. Първоначално си помислих, че те са свикнали с това, че хората тук летят като птици, което за мен беше много чудно в началото. Но после установих, че съвсем не е така. В един момент, точно когато прелитах пред широко отворен прозорец с малка тераса, на който бяха застанали баба и дете, аз им махнах и им се усмихнах, но те не реагираха по никакъв начин, все едно не бях там. И тогава осъзнах, че те всъщност не ме виждат, изобщо. Аз и всички летящи хора, не съществувахме за тях.

– За кои тях? – намеси се Бък.

– За тези хора, които не летяха. През престоя си там установих, че мен ме виждат само летящите хора. Усмихваха ми се, поздравяваха ме, махайки ми с ръка, а аз им отвръщах на поздравите. Но за всички останали ние, които кръжахме във въздуха, просто не съществувахме.

– Като в споделено пространство от две измерения – измънка Бък.

– Да, нещо подобно – каза Иън – бяхме като от две различни измерения, само че ние ги виждахме, а те нас не.

– Ти СИ бил в различно измерение, Иън, именно затова не са те виждали, както и другите хора, които са летели наоколо.

– Но как е възможно тогава летящите хора да обитават същите сгради като тези, които не летят? Всъщност, може би си прав – замисли се Иън – те не са точно същите. На същото място са, но вероятно не са същите.

– И после, разкажи ми за пързалката.

– А да, пързалката. Огромно издигнато платнище, което се спуска плавно надолу, стигайки до нещо като басейн с бистра вода. Долиташ до него и се плъзгаш с небивало удоволствие по белия плат, докато не се озовеш във водата, откъдето няколко души бързат да те издигнат над нивото ѝ. Забавно беше и много ентусиазиращо.

– Ентусиазиращо? – повдигна вежди Бък’ли.

– Да, единствено поради това, че там се събра цял рояк с хора, не мога да го нарека по друг начин, наистина приличаше на рояк. Толкова много летящи хора накуп. Всички бяха много весели и умираха да се забавляват. Именно оттам идваше ентусиазмът. Абсолютно неподправен и чист, енергия на чиста радост и взаимна наслада на една почти обикновена игра върху малко необичайна пързалка. Като се сетя още усещам адреналина в кръвта си. – Иън говореше без да знае, че устните му през цялото време бяха разтеглени в огромна усмивка.

– Това са два свята, Иън, няма начин да е един, просто са два отделни свята. Имал си привилегията да бъдеш от страната на тези, които могат да виждат и двата.

– Не съм убеден в това, Бък, колкото и да е логично. Усещането ми, цялото ми същество знаеше, че светът е един, и двете измерения бяха от този свят, просто бяха преплетени. По някакъв странен начин.

– Да, това е нормално, но си мисля че са били две измерения в две напълно различни реалности.

– Кое те кара да мислиш така?

– Пързалката.

– Пързалката?

– Да, пързалката. Тя е нещо като портал, от който се влиза в другия свят.

– Но, в това няма логика, Бък – преди да отида при нея, аз вече БЯХ в този свят.

– Да, но това не изключва моята хипотеза. Ти може да си влязъл от друго място, по друг начин и тя пак да си остава портал.

– Възможно е, но това не е достатъчно, за да мислим, че световете са различни. Може твоят портал да е вход за друго измерение. 

– Така е, както ти казах, обаче, имам странно усещане относно всичко това. Ще си го разясня скоро, сигурен съм. Гладен ли си?

– Всъщност да, много. Хайде да отидем при Юлзá.

– Дадено, само да си сменя тениската. Навън по това време е адска жега, не искам дотам да съм вече мокър.

~~~

Юлзá държеше малко, спретнато, пълно с всякакви арабски вкуснотии магазинче, в което човек можеше и да се нахрани, и да си вземе храна за вкъщи. Обичаха да хапват там, заради миризмата на домашно приготвена храна и уюта, който не можеше да се намери в нито един ресторант в Берлин.

Едър мургав мъж в бяла престилка ги посрещна на прага, докато разчистваше след поредните клиенти. Усмихна им се широко и им посочи свободна маса в ъгъла. След малко вече похапваха храна, която често ги замисляше, дали е от тази планета и дали Юлзá не прави контрабанда с подправки и продукти. Че самата кухня беше чуждоземска го знаеха и двамата, но те бяха пътували толкова много и опитвали какви ли не кухни, че вкусът, който намираха тук още повече ги караше да се съмняват дали е наистина постижим и възможен.

– Нали си спомняш експеримента ни със сетивата? – попита Бък’ли, докато дъвчеше “Шестнайсет зеленчука”, увити в тънка хрупкава питка.

– Да, и аз затова си помислих – ухили се Иън – Не е възможно, нали? Все пак, всичко това в крайна сметка би трябвало да няма никакъв вкус. Славабогу, че имаме мозък – и двамата се засмяха шумно.

Това, което бяха преживели преди няколко години и което негласно бяха решили да нарекат “експеримент със сетивата” им се случи съвсем случайно един ден, когато един след друг се разболяха от поредния върлуващ вирус. Първо се разболя Иън, а след няколко дни го последва Бък’ли. Дали от вируса, дали самото тяло по този начин даваше сигнал да спрат да се хранят, докато не се почувстват добре, но всичко, което вкусиха по време на болестта имаше меко казано странен вкус. Иън още помнеше как любимия му аромат на сутрешно кафе беше заменен със зловонието на канал. Буквално си представяше как от чашата му излизат пáри, присъщи на клозети, канали, воня, която го удряше право в челото и не му позволяваше да се докосне до черната напитка дни наред. Бък’ли не можеше да разбере защо маслините, които ядеше в продължение на години, купувани всеки път от едно и също място изведнъж бяха започнали да имат вкус на оцет вместо на така приятното му тръпчиво-горчиво, коeто той толкова обичаше. И така беше с всичко, до което се докоснеха по време на болестта. Но най-интересното беше, това което се случи с Иън. Повече от два месеца след като оздравя, той продължи да надушва същата противна миризма, идваща от кафето, която го заливаше дори минавайки случайно край попътно заведение, в което хората се наслаждаваха на най-известната напитка. Шест месеца по-късно все още не искаше да докосва чаша с кафе, защото мозъкът му напомняше за онова усещане, че отпива от водата на канала, който кръстосва подземните ширини и само на места, където излиза навън, може да бъде уловена плътната му миризма.

След тази случка двамата приятели решиха, че всичко това е просто една от многобройните игри на ума или по-точно на мозъка и влиянието му върху рецепторите. Но точно в настоящия момент, те му бяха безкрайно благодарни за това, че специално за тях превеждаше едни от най-изкусителните и сладостни вкусове, приготвени от майсторските ръце на Юлзá.

Глава 4

 

img_20190409_092132_755В дните, в които искаше да се отпусне и да спре да размишлява за каквото и да било, Иън обичаше да отива в зоопарка при белия паун. Изключително рядко срещан, този вид пауни бяха необикновено красиви. Тази птица толкова силно го привличаше, че Иън дълго не можеше да откъсне поглед от искрящобялата ѝ осанка, докато тя приемаше зрънца от него. Днес беше такъв ден и Иън отиде при нея и започна да я храни. Докато го правеше всичките му мисли се разсейваха и заглъхваха, дори отзвукът от тях не можеше да бъде проследен. Съвършено подредени снежнобелите пера ги поглъщаха и те потъваха като в черна дупка. Този паун, за разлика от другите пауни не изглеждаше ни най-малко надут или опиянен от собствената си осанка, дори когато перата му бяха разперени като огромно ветрило. Той излъчваше някаква безкрайна елегантност, примесена с примирение и настойчивост, изразявайки ги едномременно. Действаше като магнит, чиито сили те привличат силно и те принуждават мигновено да забравиш кой си. Окото му се впиваше в Иъновите ириси и не ги изпускаха нито за миг. Сякаш прочиташе и поглъщаше всяка една негова мисъл и го освобождаваше от тежестта ѝ в замяна на шепа зрънца. Имаше такъв баланс в това общуване помежду им, че понякога Иън сериозно се замисляше дали това пред него е наистина птица.

След тази среща, на път за вкъщи Иън се чувстваше като нов. В него се беше освободило огромно пространство, лишено от безспирни мисли и проточни разсъждения.

Затвори вратата на апартамента си и хвърли квадратната чанта, пълна с куп книжа върху бюрото. Внимателно отвори най-горното му шкафче и извади от него пожълтелия лист. Отпусна се в мекото канапе като не откъсваше поглед от нарисуваните криволичещи линии, които се преплитаха една в друга и образуваха сложна, почти неразгадаема плетеница. Лабиринтът, който потрепваше върху овехтелия лист, беше проектиран така, че да го насърчава да мисли. Той притежаваше един единствен вход, който същевременно с това беше и неговият изход. Всеки път, когато го вземеше в ръце, в ума на Иън пробягваше мисълта, че е Тезей, че силно иска не само да се измъкне от лабиринта, а част от задачата му включва първо и най-вече да убие минотавъра. Въпросът обаче, който го държеше в плен и на който често посвещаваше времето и мислите си, беше друг. Как човек, който е роден в ядрото на този лабиринт и който никога не е преминавал през входа му, служещ и за изход, би могъл да излезе от него. Загадката се усложняваше и от това, че същият този човек, роден в лабиринта и израснал в него, прекарвайки десетки години в лутане, всъщност дори не подозира, че обитава лабиринт и че извън това място съществуват други.

Лесно би се решила задачата ако човек влезе през входа и след това търси изход, дори и да не предполага, че те са едно и също. Лабиринтът, от друга страна, е огромен и тази величина дори не би могла да бъде осъзната от човешки ум. Но не това беше страшното. Иън отпусна ръката си с листа и главата му потъна в мекотата на креслото. Мислите му подеха наново и се разлетяха като птици. Беше едновременно унесен и усещащ напора на вътрешен копнеж, който чака да бъде пуснат на свобода. Притвори очи, пое си дълбоко въздух и отпусна юздите на цялото си въображение, което до този момент стоеше заприщено зад огромна тежка врата. Затова пък точно в този момент то му се отблагодари за дадената му свобода по небивал досега начин.

~~~

Сънуваше, че лети над огромен лабиринт, който се простира далеч и отвъд границите, които очертаваха погледа му. Под него се занареждаха и залюляха хиляди стени, които се виеха подобно на змии, танцуващи под напора на вятъра, който Иън пореше с полета си. Погледнат с орлов поглед, отвисоко, лабиринтът показа другото си лице. И то бе далеч по-мило, по-ясно, но все така криещо тайните си. Иън продължаваше да лети над него, а плетениците долу сякаш му обещаваха, че никога няма да свършат и Иън никога няма да види външните им очертания и това, което беше отвъд тях. В следващия миг той затвори очи и оттук нататък нямаше да забрави това, което се случи.

Изцяло ново осезание прониза съществото му. Иън буквално усети това място като част от себе си, усещането пък погълна целия лабиринт и той му се разкри в огромната си пълнота. През затворените си клепачи Иън го видя като огромно живо същество с душа и собствен пулс, виждаше го толкова ясно, както никога досега не беше виждал, като току-що прогледнал слепец, тънещ години наред в непрогледен мрак. Душата му се сля с неговата и запяха песен, която Иън също видя. Песента пулсираше, трептеше и се виеше, следвайки пътя, който ѝ даваха те – Иън и Лабиринта. Беше звучна, орфическа песен, идваща от глъбините на древни земи и в същото време Иън я виждаше. Виждаше я жива, играеща, превърнала се в тяло, песента затанцува и заразказва древната история на това изключително място…

 

…далечен, знатен майстор с ръце неземни го извая

по правила съвсем неясни както тука ги разбират,

капани и илюзии във него няма

в ума човешки те само се побират.

Така той построен е чист и тъмен,

показвайки във всичките посоки

как пътищата криволичат необятно

и входовете как са изходи

и наобратно.

Понякога напред пристъпваш, бързаш и не виждаш,

как твоите нозе назад те дърпат,

в посока друга те задвижват.

А друг път мислиш, че стоиш, че окъснял си и вместо да се съжалиш,

внезапно помъдрял си.

Защото взора ти разкрива най-необятното пред теб

като картина жива, разбираш че преминал си

напред.

Не слагай догми на везните, те като тежести тежат

не стигай крайности във дните, умът ти ще преобразят.

И радвай се, и смей се, и плачи, и знай,

че всичко туй са твоите мечти, а не реален край.

Не взимай ничия страна, ни твоя, ни на твоя враг,

единствено тогаз умът ще скочи

в дълбокото

на бащиния праг…

Унесен в съня си Иън се сепна от внезапния звук на телефона. За пореден път съжали, че не се е отървал от този телефон веднъж завинаги. В света, в който живееше, неизменно му трябваше мобилен, защото комуникациите в 21 век се развиваха със скоростта на светлината и беше много по-трудно да комуникираш с другите, ако не използваш мобилен телефон. От друга страна, беше съвсем наясно какво му костваше дори в краткото време, в което го използваше и най-вече това, че все още го притежаваше и не се беше решил напълно да се отърве от него.

Беше Бък’ли, който вече му обясняваше къде ще го чака и в колко часа. Иън отиде до банята с бавни стъпки, погледна се в огледалото и отказа да напръска лицето си с вода. Сякаш водата щеше да отмие незабавно това, което беше видял в съня си преди малко. Върна се на канапето, отпусна се в него и се опита да се върне там, но знаеше, че едва ли щеше да се случи сега, затова се съсредоточи да си спомни всичко до най-малката подробност от съня.

За първи път я сънуваше и съжаляваше безкрайно, че сънят му беше прекъснат и не успя да се задържи по-дълго в него. Не беше сигурен дали светът беше този, в който я видя за пръв път, но Тя, Тя беше същата, макар и само сън. Беше се превърнала в песен и танцуваше пред него най-красивия танц, който беше виждал някога. Тялото ѝ се извиваше в нежни движения, ръцете ѝ сякаш плаваха във въздуха, косите ѝ потрепваха в ритъм, а нозете ѝ сякаш не докосваха земята. Ефирната рокля, която се спускаше върху тях ту ги покриваше, ту позволяваше на погледа му да докосне крехката извивка на глезените ѝ. В този танц имаше такова трептене, че сърцето на Иън отказа да следва собствения си ритъм и влезе в нейния. И едва тогава, той успя да чуе историята, която му разкриваха всички движения, преплетени в едно с акордите на живата песен. Сърцето му слушаше и разбираше за всички посоки, по които можеше да поеме и които нямаха значение, за времето, което беше отвъд пределите на настоящето и също нямаше значение, за входовете и изходите, скрити в извивките на лабиринта, за дълбоките му подземия и мостовете му със слънцето. И за онзи Минотавър, който стоеше в центъра на лабиринта, онази тъмна чудовищна сила, която търпеливо чакаше да дойде, за да го погълне. Песента отново зазвуча ярко и думите отекваха право в дълбините на душата му.

 

…чудовището, дето срещнеш ти и дето чака своя час

не го пъди, не го заобикаляй,

най-мрачното и тъмното в нощта

не му се и прекланяй.

Не го зови, не го търси

то тъй и тъй ще те намери

във час, във който То и Ти

силите си ще премерите.

 

Тогаз така и направи, че хем погълнат ти, хем той във тебе!

 

Ръката си подай му и нека те отхапе, не го убивай преди да те погълне.

Тогава и единствено тогава ще зърнеш себе си насред мъглите

ще видиш образа си в огледало, висяло дълго време на стените ти.

 

Но туй що вземе то от тебе, ще се разпръсне в мигом и пред него,

чудовището нито мъртво, ни заспало ще зърне своя лик у тебе…

 

От всичко, което танцът и песента му разкриха, Иън беше сигурен в едно – загадката на лабиринта си имаше ключ. И този ключ беше Тя.

 

Глава 5

 

img_20190615_091206_004.jpg

Когато слънчогледите вече са навели покорно черните си глави и не отправят поглед към слънцето, и когато зърнеш дребните като златни монети листа да трептят по дърветата, разбираш, че есента се промъква тихомълком и започва отброяването на последните августовски дни. 

Ариадне си помисли за своята пъстра висяща градина и широка усмивка се разля по лицето ѝ. Обичаше есента, но жадуваше и за цветността на цветята. Най-хубавото от всичко беше, че можеше да се наслади и на двете. Там, където беше градината ѝ, сезоните бяха само два – дълга пролет и дълга есен. През есента беше по-хладно, дъждовете почти не спираха, докато пролетта сякаш беше замръзнала в неподвижността на топлото си слънце. Това, което ги разделяше и известяваше идването на новия сезон, беше вятърът. Топлият и носещ мирис на море нашепваше, че след него в тези земи ще настъпи дълга пролет. А когато задуха другият, хладният, с ухание на дъжд, разбираш, че пролетта е отминала и се задава златото на есента. 

Ариадне най-накрая беше намерила отговор на въпроса си: къде искам да живея? Преди да открие това решение, не можеше да избере – къща с огромна градина, където сутрин да стъпва по меката и росна трева, заобиколена от хиляди цветя и дървета или на възможно най-високата сграда, откъдето всяка сутрин да посреща изгрева  и да се любува на безкрайната гледка на небесния простор. Земята или небето? Когато нейна приятелка ѝ каза, че пред любимите ѝ градини, които се нуждаят от непрекъснати грижи и присъствие на човек сред тях, тя самата избира да няма постоянно място и предпочита да пътува из целия свят, въпросът стана с още една идея по-сложен. Възможно ли е, човешкото същество да иска повече, отколкото може да изживее в един живот или е възможно да изживее в един живот, това, което наистина желае? Защото Ариадне обичаше и градините, и просторите, и пътуванията, искаше ѝ се да може да отдели достатъчно време, за да изгради безкрайна градина, отгледана от малки семена и в същото време да пътува и види чужди места и градини, да усети аромата и звуците им във въздуха.

Когато за пръв път откри това място за себе си, сякаш отговорът, който търсеше сам се намести в новата ѝ реалност. Ариадне се усмихна и тънки, мънички гънки заеха почетно мястото си в крайчеца на очите ѝ. Сърцето ѝ, което преди това препускаше от вълнение, сега започна да отмерва ритъма на обземащото я спокойствие. Тук щеше да има всичко, и просторен изглед, и градина, и можеше да пътува бързо и лесно до всяка точка.

Така един ден тя постави началото на приказната си градина, която се простираше на неземно голяма площ непосредствено под слънцето, на седемдесет метра над земята. “Почти като висящите градини на Семирамида” помисли си усмихнато Ариадне и вдиша от аромата на цъфналия олеандър. Подпря се на парапета и затвори очи, за да различи уханията на цветята, които се надпреварваха да стигнат до нея. Босите ѝ крака потъваха в нежна и мека трева, донесена лично от нея от високопланинска поляна. Коленете ѝ опираха в сянката на дълбок мъх, който се стелеше по вътрешната страна на дългата тераса. Теменужки, рози, ситни незабравки, лилии, жасмини, финикови палми, ефирни лиани се спускаха отвсякъде. Тук имаше от мирта до портокалови дръвчета, от виещи се лози до пухкави кактуси. И двете ѝ любими маслинови дръвчета, от които вечер чуваше гласа на дядо си да ѝ разказва за голямото пътуване от Гърция на север. Бил принуден да напусне южните земи на дедите си и заради този дълъг поход в чуждите земи имал щастието да срещне и да се влюби в нейната баба. Нещо се шмугна до крака ѝ и я боцна леко, връщайки я в реалността. Влажна муцунка я погъделчика по другия крак и мигом изчезна в многобройните нюанси на зеленото. Ариадне се усмихна и каза на глас:

– Разбира се, ще огладнеете и ще ви видя довечера, тогава няма да искате да се криете – огледа се наоколо, но от семейството таралежи, които с охота споделяха зеленото пространство с нея, нямаше и спомен.

Светът, в който тя живееше беше почти вълшебен и в същото време почти истински. Беше проектиран по закони, различни от земните, тук въздухът беше по-разреден, а светлината на слънцето по-различна. Улиците на града, в който живееше Ариадне бяха особени, защото не бяха само на повърхността. Те влизаха и излизаха под земята, разклоняваха се и правеха обратни завои или отвеждаха до други глухи улици без изход. Преминаваха под и над водите на реки и езера, изкачваха високи сгради и се спускаха до водопади, заобикаляха площади и пресичаха железопътни линии. И така беше с целия свят, не само с този град. Свят, който Ариадне познаваше като пръстите на ръцете си. Макар че в началото той криеше изненади дори и за нея.

Веднъж, когато се разхождаше по една от централните улици, която извеждаше отвъд покрайнините на града, трябваше да се спусне в доста голяма дълбочина, за да излезе от другия край на огромно плато, простиращо се пред нея. Повърхността му беше осеяна  с многобройни тучни ливади, кръстосвани с реки и потоци. Ариадне вървеше по улицата, която се спускаше все по-надолу и по-надолу, там където тъмнината превземаше все повече пространство с всяка измината крачка. Услужливо поставени осветителни тела, вградени в стените на тунела позволяваха на човек да не изгуби пътя и да не бъде превзет от страха от тъмнината. Когато стигна почти половината път и се намираше точно в центъра под платото, Ариадне долови странен шум. Придвижи се малко по-напред и шумът се усили. Приличаше много на шум, идващ от вода, но звучеше някак особено. Наподобяваше клокоченето и бълбукането на вода, вода на бурно течаща река. И в този миг Ариадне прозря – това наистина беше река, само че река, минаваща над нея, точно над главата ѝ. Спря и се заслуша. Сега вече отчетливо разпознаваше познатите звуци, макар и идващи от посока, която човек най-малко би очаквал. Пречупени през дебелата почва, образуваща коритото на реката, водата звучеше наистина необичайно и в същото време познато.

Тогава Арадне си спомни за разказа на своя баща, който обичаше да се връща към спомените от щастливото си детство, прекарано на село. Когато ѝ ги разказваше, те звучаха почти фантастично в детските ѝ представи.

Когато баща ѝ бил дете, заедно с по-големия си брат и техния баща се разхождали из покрайнините на селото, в което живеели. Изкачили един малък хълм, който бил като подутина, обрасла с много и ниска трева, когато баща им спрял на място. Казал им да се вслушат внимателно и да кажат дали чуват нещо. Двете деца замълчали и наострили слух. Тогава бащата им казал да скочат на място с колкото сила имат. Децата изпълнили заръката и в следващия миг отворили широко уста от учудване. Скочили пак и пак, и не могли да спрат дълго време, защото когато скачали във въздуха и краката им се връщали отново на земята, под тях, някъде под тревната почва те усетили движението на вода. Усетили как тя се раздвижва като жива след техния скок и после отново утихва. Старецът им обяснил, че под краката им, под почвата тече река. И тази река минава под този малък хълм, спускайки се надолу в ливадите. Усещането да доловиш движението на вода под краката си, без да си стъпил в нея и да я виждаш, било толкова ново и хубаво, че целия следобед двете момчета останали на поляната, подскачайки. Вечерта, решили да спят на открито, наметнали се с ямурлуци и заспали точно там, над реката, оставяйки я да ромоли под плътно прилепналите им глави до меката земя.

Ариадне се чувстваше в момента досущ като баща си, когато бил момче на този хълм. Това изживяване беше ново и различно за нея. Да бъде непосредствено на място, където река тече точно над главата ѝ. Повдигна се на пръсти и опипа влажния таван. “Колко ли нависоко е реката” помисли си и след това се усмихна. “Татко ти си бил над нея, усещайки течението и живота ѝ под нозете си, а аз се намирам точно под нея, чувайки странното ѝ забързано криволичене.”

След още половин час в същата посока Ариадне излезе от другата страна, където улицата отвеждаше на повърхността. Обърна се да види дали реката е там, но нямаше и следа от нея. Високи папрати и треви, спираха погледа ѝ и не му позволяваха да разбере, дали тази река е горе или долу.

– Дори и мен успяваш да изненадаш – с усмивка промълви Ариадне на празното пространство пред себе си.

 

Глава 6

 

Иън и Бък’ли влязоха в бара и се запътиха към един от ъглите, който имаше добър изглед към дансинга. Музиката ги беше ударила в гърдите още с влизането им, но ударите от силата на звука ни най-малко не намаляваха. Избраха този ъгъл, защото единствено тук нямаше вградена тонколона и беше по-поносимо да се възприема звука. Само секунди след като се настаниха на високите трикраки столчета, пред тях светкавично се появиха две неоновосини питиета.

На дансинга се поклащаха едва няколко човека, от които едно момиче привличаше вниманието, защото танцуваше доста по-изразително, отколкото другите и беше видимо отдалечено от тях. На Иън за миг му се стори, че вижда танцуващата девойка от съня си в извиващите се движения на момичето от дансинга. Усещането, наподобяващо déjà-vu премина изключително бързо и Иън си възвърна самообладанието, макар мислите му да бяха далеч от тук. Бък’ли също се беше замислил за нещо, защото погледът му, фокусиран в една точка, почти не помръдваше, макар това да не пречеше да отпива често от синята напитка. По някое време бръкна в джоба на якето си и извади намачкана хартия. Подаде я на Иън и продължи да гледа в дансинга. Иън взе листа и го разгъна. Имаше единствено телефонен номер. Нямаше нужда да си казват каквото и да било. Крайно време беше да опита и Иън го знаеше. Дори да нямаше никаква идея как действа това или как Бъкли се беше сдобил с номера, той сви малката бележка в джоба си и му кимна. Обърна се да види отново танцуващото момиче на дансинга, но вместо него видя огромно количество хора, странно поклащащи се в ритъма на музиката и нито един действително танцуващ човек. 

Глава 7

 

img_20190616_114839_794

 

Иън се прибра в апартамента си, вечеря набързо и се отпусна на дивана. Погледът му беше привлечен от малки златни букви, извезани на стара кожена подвързия. Дебелето томче сякаш го гледаше настойчиво от етажерката над главата му с гордия си надпис “Старогръцки митове и легенди”. Светлината на златните букви се отразяваше право в присвитите му зеници. Той се надигна и с едно движение отлепи книгата от рафта, разлисти страниците и след по-малко от час усети умората. Извади бележката от джоба си, включи мобилния си телефон и набра номера. От другата страна му отговори мъжки глас, на който Иън отвърна само с “Готов съм”. Изключи мобилния си и затвори очи. Този път си мислеше за единственото място, където обичаше да ходи, когато искаше да бъде сам. Там наистина му харесваше да бъде сам.

Топлият пясък се промуши между босите му пръсти и той усети как краката му натежават и потъват в ситните песъчинки. Застанал прав срещу морето, синьото на водата се сливаше със синьото на небето далеч пред него. Нямаше вълни, нямаше облаци, бистра синя вода и чисто синьо небе. Дълга хиляди километри светла пясъчна ивица. Лек полъх, който докосваше лицето му и Иън затвори очи. Тук винаги беше сам. Нямаше никой. Само той и мислите му, само тук успяваше да ги подреди, без усилие. Стоеше сам на пясъка, загледан в морето пред себе си и всичко си идваше на мястото, сякаш винаги е било там. Спокойствието се загнездваше дълбоко в него, логика и емоции бяха в безупречен синхрон. Тук, където нищо не растеше, в тази безкрайна пустош, дори проблемите не успяваха да покълнат. Единствено море и пясък. Началото и краят на пустинята. И именно в това безкрайно поле всичко се събираше в една точка и сред тази неплодородна почва Иън можеше да чуе в тишината себе си.

Стъпалата му нагазиха в морето. Студената вода едва го беше докоснала и Иън се събуди. Пясъкът и морето бяха изчезнали, а на тяхно място се простираше позната гледка. Нещо гъделичкаше босите му крака, той погледна към тях и видя, че между пръстите му се провират всевъзможни листа и тънки филизи, бяха потънали не в солена вода, а във влажен свеж мъх. Вдиша и почти не повярва на аромата, който го заля. Усмихна се, знаеше че това не е сън. Пред него нещо заблестя. Обляна в слънчеви лъчи тънка нишка се спусна отгоре и спря точно пред очите му, където малък, огрян от слънцето паяк разпери тънките си крачета. Иън посегна към нишката с пръст и отпрати паяка до най-близкото цвете. Беше повече от истина. Не сънуваше и сега оставаше единствено да се появи тя. Застана обърнат с лице към гледката, където в далечината се виждаха конете. Той беше на същото място, където стоеше тя, когато я видя. Само че този път я очакваше той. Подпря се на парапета и затвори очи срещу слънцето. Усети топлината на вятъра и мекия мъх под краката си. Пожела си да е тук, да я види, когато отвори очите си. Направи две крачки назад и се отпусна в мекото кресло. Продължи да гледа със затворени очи към слънцето, а когато реши да ги отвори точно пред него стоеше тя. Гледаше го право в очите.

За тези очи, да ги види вперени в неговите, беше чакал толкова време. В момента, в който това се случи, прочете всичко в тях. Не беше нужно да казва каквото и да било. Тя го гледаше и не помръдваше, а мислите ѝ сякаш се стичаха в неговите, рисувайки картини. Нямаше нужда да използват думи. Така Иън разбра, че не само той е бил в очакване на тази среща. Тя също го очакваше при това точно тук – на тази тераса, знаейки, че той ще дойде, ще седне точно на това канапе, със затворени срещу слънцето очи, гледайки през плътните си клепачи ярките му лъчи.

Тя се приближи бавно към него и той усети финна вибрация, която премина като леки вълни през цялото му тяло.

– Колкото по-близо си до началото, толкова по-лесно можеш да излезеш. Това може да стане единствено като обърнеш входа в изход. Но така, разбира се, няма да откриеш тайните, които той крие в себе си. Това е лесният път. А аз съм Ариадне – лека усмивка се плъзна по лицето й.

Иън не откъсваше поглед от това лице. Беше се превърнал в очи и уши, с които попиваше всяко движение и всеки звук.

– Колкото повече навлизаш в дебрите на лабиринта и се отдалечаваш от началото му, толкова по-трудно ще се върнеш към него. Тогава вече неизменно ще трябва да търсиш друг изход.

– Колко изхода има? – чу гласа си Иън сякаш от отвъдното, преминаващ през дълбочините на вода.

– Този лабиринт притежава един единствен изход.

– Защо ми помагаш?

– Защото знам, че единствената причина да съм тук е тази – да ти помогна да преминеш през това. Не веднъж съм се разхождала из улиците на този град, стигащи под земята и излизащи високо над нея.

– Откъде знаеш, че трябва да ми помогнеш? – Иън продължаваше да не вярва, че този глас е негов.

– Защото си спомних. И вече знам. Знам за теб, за лабиринта и за това, което трябва да направя. Бих могла да дойда с теб, но…

– Не бива – прекъсна я Иън, сякаш излязъл от сън – едно знам със сигурност и това е, че мога да го направя единствено ако бъда сам. Това, което ме чака там, е там заради мен и ти нямаш нищо общо.

– Минотавърът ли? – попита Ариадне.

Иън кимна. 

– Това исках да кажа – продължи Ариадне и Иън вече почти съжали, че беше прекъснал речта ѝ – Бих могла да дойда с теб, но не това е начинът, който ще те изведе оттук.

Ариадне се приближи до един голям сандък от лаврово дърво и отвори тежкия му капак. Извади навито бяло тъкано платно и го сложи в скута си като седна срещу Иън.

– Знаеш ли какво е това? – попита тя и издърпа един конец точно в ъгъла на платното. Внимателно започна да изтегля тънката нишка и продължи – Това на пръв поглед обикновено платно всъщност e най-необикновеното нещо, което си виждал.

Иън се втренчи в меката материя и видя как блестящата нишка, която издърпваше Ариадне ставаше все по-дълга и по-дълга и сякаш танцуваше пред него, заобикаляйки напречните нишки, от които се измъкваше като от капан.

– Това платно го завеща баба ми, на нея е било завещано от нейната баба, а на нея от нейната и така, докато стигнеш до онези времена, от които вече няма нито живи, нито книги, а само от уста на уста се е предавало това, което е ставало, което става и което ще става на тази земя. Това, което ми разказа моята баба със сукното в ръцете си и думите “Помогни му, когато дойде”, ме доведоха до тук.

– Не разбирам. Какво е разказала баба ти и какво общо има с мен?

– Историята, която ми разказа… – замисли се Ариадне като не преставаше да издърпва нишката и да я навива на ръката си – Историята …е такава, каквато винаги е била…

В далечни времена в една далечна земя, наречена Лидия, живяла девойка. Красива била като зората, с коси от тежко злато и очи по-сини от небето. Но това, което било по-хубаво и от нея самата, било платното, което тъкала. От сутрин до вечер тя предяла най-тънките нишки и после ги тъкала, подреждайки ги в най-тънкото и здраво платно, което хората били виждали. Толкова хубави били платната ѝ, толкова фини и меки, така изящни, че никой не разбирал как от грубата вълна и лен може да се направи толкова изящна тъкан. Но ето, че това не само било възможно, но и самата Арахна – така наричали девойката, знаела това и не се бояла да си го признае. Изкусната ѝ работа се прославила отвъд лидийските земи и стигнала до ушите на боговете.

Един ден както седяла на слънце и тъкала своите чудни нишки Арахна промълвила сама на себе си:

– Никъде не може да се намери толкова красиво и здраво платно като моето.

– А кой те научи така да предеш и тъчеш? – дочула глас пред себе си.

– Никой не ме е учил. Сама се научих и как може някой друг да ме научи след като няма друг, който да може да тъче като мен. – казало смело момичето и извърнало глава от стана си, за да види чий е този глас.

Пред нея стояла висока и стройна жена, красива като слънцето. Одеждите ѝ искряли, а погледът ѝ хвърлял искри на обида и ярост. Пред нея стояла самата Атина.

– И никой, според теб, не може да тъче така изкусно? И мислиш твоя талант за единствено от теб произлязъл, изтъкан като платната ти? И ничия помощ, дори и невидима не е повлияла върху него?

Момичето се изправило пред стройната богиня и без да се замисли, с увереност, присъща на младостта, отговорило:

– Да, никога не съм те виждала преди, но нито ти, нито който и да било ме е учил как да тъка платната си.

Небето притъмняло, облаци започнали да се събират над главата на девойката, която чула последните думи на Атина, преди тя да изчезне в мъглата:

– След три дни тук под тази маслина ще дойдеш с твоя стан. Ти ще предеш тук долу, а аз там горе, в моето място. Която от двете изтъче най-красивото сукно ще бъде провъзгласена за най-добра тъкачка!

След три дни Арахна седнала под маслиновото дърво и започнала да тъче, а над нея в слънчевите облаци на златен стан седнала Атина. Всяка сръчно изваждала и втъкавала нишките на платното си и така, докато платната били изтъкани.

Събрали се хора и богове да видят творбите.

Разтлали платното на Арахна и въздишки заваляли отвсякъде. Пищни истории от света на боговете разказвала Арахна, изваяни красиво на платното. И градините, и дворците, и богините, и боговете били сръчно втъкани с жаждата им за власт и прелъстяване. Не била спестила никому нищо, начело с похожденията на Зевс, последвани от Посейдон и други богове. Изработката била все така великолепна, сукното тънко и здраво, и хора и богове били във възхита. А гласът на Арахна отекнал над платното ѝ:

– Ето, тук са боговете и примерът, който ни дават на нас!

Зефир разтлал платното на Атина и мигом секнали всички въздишки. Ни дума, ни стон от богове и хора. Замрели погледите, а устите не били вече способни да мълвят, защото думи за това не били още изковани. Погледите потъвали и се изгубвали в историите, разказани с най-фини конци от злато и сребро. Платното на Атина сияело така, както сияела тя. И слънцето и луната били втъкани в него, наред с историите от небето и земята. Тук били победата на самата Атина над Посейдон в спора за властта на град Атина. Тук били и Икар, падащ с разтопени крила във водите на Посейдон, заедно с великия си баща Дедал, изкусният майстор на Лабиринта. Думите на Атина срязали тишината и обзелото всички безмълвие:

– Ето, тук са хората и примерът за тяхното високомерие!

Отсъдили в полза на Атина. Дали заради филигранната божествена везба или заради спора между богове и хора, и стремежът на хората към съвършенство, но тогава Атина не само победила. Тя решила да накаже Арахна, заради високото мнение за работата си и заради това, че отрича помощта на боговете в нейния талант, като я превърнала в паяк и я обрекла да живее, тъчейки всеки ден своето изкуство…

Иън слушаше в захлас древната история и не откъсваше очи от платното, което се смаляваше все повече и се превръщаше в кълбо от най-дългата и тънка нишка, която беше виждал някога.

– Това е самото платно на Атина – и очите на Ариадне се впиха в неговите, сякаш да спрат всяка съпротива, която можеше да дойде от него – Вярваш или не, това в ръцете ми е точно онова платно, което Атина е изтъкала в състезанието си с Арахна.

В ръцете на Ариадне платното беше изчезнало и сега там се намираше едно необикновено кълбо, заплетено от разплетената история за Арахна.

– Това кълбо е пътят ти за изхода – продължи Ариадне – когато наближи моментът, в който трябва да го използваш, ще разбереш и единствено чрез него, ще успееш да намериш пътя назад, по който да се върнеш. Твърди се, че като тази нишка няма никъде другаде, че тя притежава здравината на нишката, изтъкана от паяк, несравнима с ничия друга по сила и ефирността на етера, идващ от самите ръце на Атина.

Иън се чувстваше като омагьосан и се държеше като такъв, поемайки от ръцете на Ариадне бялото кълбо и незнаейки нито какво да каже, нито какво да мисли. Все едно някой току-що му бе влял огромна доза опиум, който го караше едновременно да вижда и чува всичко, което се случваше и това, което се случваше да изглежда невъзможно, като нечий чужд сън или приказка.

 

Глава 8

 

dav

Иън се събуди и се намери в меко кресло, завит с топло одеяло. Наоколо се носеше яркият аромат на кафе, примесен със свежестта на утрото. Седна на креслото и впери поглед в пъстрия свят наоколо, светът, за който толкова мечтаеше. Растенията, пъстрите възглавници, ярките парапети на терасата, всичко си беше тук. С изключение на Ариадне. От нея нямаше и следа. Неусетно си припомни за предишния ден, в който до тъмно разговаряха двамата и тя оживено споделяше всичко, което знаеше за това място, докато семейството таралежи най-безстрашно си крадяха от храната им. Иън бръкна в джоба си и извади малкото блестящо кълбо. Постави го на масата, където до каната с горещо кафе го чакаха разпъната карта на града и малка резбована дървена кутийка. Иън взе картата и след дълго проучване стана, пъхна всички неща по джобовете си, допи кафето и излезе. Знаеше, че повече едва ли ще види Ариадне и сърцето му се сви до болка.

Запъти се към централната част на града, като преди това си нави крачолите, защото опираха в праха и тук-там блесналите локви от нощния дъжд. Вървеше по улица, която го отведе на по-долно ниво, защото се спусна по стълби. След време щеше да разбере, че тук улиците често се превръщаха в стълби, излизащи нагоре и надолу. Срещна едра жена, която виждайки го да разглежда картата, го попита накъде е тръгнал, а той ѝ отговори, че се опитва да се добере до централната част. Тя го упъти и той продължи още по-надолу по стъпалата, стигайки до огромно кръгло място, образувано от керемидено-червен пясък. Изглеждаше така сякаш е издълбано в земята. Размина се с друга жена, която го поздрави с усмивка, а една катранено-черна котка скочи от отсрещните стълби точно пред него, прекоси своеобразното площадче и се изгуби някъде надолу. “Каква котка само!”, възкликна наум Иън, впечатлен от контраста на черния ѝ цвят с червено-пясъчния фон. Продължи още малко напред и попадна на скромна гостилница, с две маси, разположени отвън, директно на пясъка. На едната от тях се хранеше възрастна жена и Иън я попита за мястото, а тя му отговори, че това е място за бежанци, за хора, които са чужди на тази земя и тук се грижат за тях. Иън благодари и продължи по други стълби, които го отведоха отново горе, право във вътрешността на малък дюкян за керамични изделия. Хвърли бегъл поглед на пищно изрисуваните купи и чаши и продължи пътя си, излизайки оттам. Озова се на просторна улица, огряна от слънцето и продължи да върви, като знаеше, че посоката ще го изведе към центъра на града, макар вече да беше изгубил всякаква представа къде се намира спрямо мястото, от което бе тръгнал.

Гънките на крачолите му вече бяха пълни с червен пясък и по дрехите, и цялото си тяло Иън усещаше полепналия прах. Не знаеше колко време вече крачи по улиците на града, когато внезапно го подмина девойка, подтичвайки пред него. Иън нямаше да ѝ обърне внимание ако не беше направила нещо необичайно. Беше точно пред погледа му, когато спря пред вратата на една постройка, повдигна с две ръце дългата си пола, която се плъзгаше по земята и я разтръска рязко няколко пъти, след което отвори вратата и влезе. Първоначално Иън не можа да разбере защо това движение му привлече вниманието. После се замисли, че полата на девойката беше изработена от усукани парчета плат и завързвани на възли едно към друго, приличаше по-скоро на вехта, парцалена дреха отколкото на нова, но въпреки това момичето я изтръска от прахта, която се бе полепила по нея, преди да влезе в постройката. Неочаквано за самия него, Иън последва момичето, отваряйки същата вратата и влизайки вътре. Бяха му необходими няколко минути, за да осъзнае къде беше изчезнало момичето и да свикне със странното място. Оказа се, че цялата постройка е голяма колкото една стая. Стая, облицована цялата в тъмно сини плочки, и стените, и пода, всичко беше в синьо. Изглеждаше малко мрачна, заради тъмния цвят. Беше абсолютно празна, нямаше никакви мебели, стените бяха голи и много чисти. След кратък миг осъзна, че чува шума на вода и разбра, че той идва от друга малка стая, която се помещаваше в тази и приличаше на по-малка кутийка, долепена в единия от ъглите ѝ. Очевидно тази по-малка стая беше баня, заради шума на стичащата се вода, който се чуваше зад нейната врата, а момичето вероятно беше вътре. Иън се сконфузи, но реши да изчака известно време като не спираше да се учудва на чистотата и голотата на това пространство, въпреки целия прах отвън. Тук нямаше и следа от него. Навярно скоро беше ремонтирано, защото отвън помещението по нищо не предупреждаваше за това, което те очаква вътре. Външните стени изглеждаха точно като прашните улици, стари, избелели и дори ронещи се на места, но отвътре плочките изглеждаха чисто нови и току-що поставени. Шумът на водата спря и от малката баня излезе момичето, облечено в чиста рокля и с мокра коса. Усмихна се на Иън, все едно беше нормално той да е тук и посегна към вратата да излезе.

– Чакай – спря я Иън, объркан от бързината, с която тази девойка действаше. Тя се спря и обърна глава към него. – Какво е това място? – успя да попита като се надяваше, че тя няма отново да изчезне зад вратата, както направи преди малко.

Девойката само се усмихна и натисна бравата на вратата.

– Къде отиваш? – побърза да добави Иън с надеждата да я задържи.

– Да работя – отговори момичето и отново се усмихна.

– А какво правиш тук, какво е това място?

– Тук идвам да се изкъпя всеки път преди работа.

Иън още повече се озадачи, но реши да продължи с въпросите:

– Къде работиш?

– На гарата – отвърна момичето и в следващия миг той видя как вратата се отвори и тя изчезна чиста и полумокра в прахта на улицата.

– Почакай – извика той след нея, но когато стигна до вратата от нея вече нямаше и следа.

Иън се върна отново в синята стая и надникна в банята. Банята беше досущ по-малко копие на самата стая – беше облицована отгоре до долу в тъмно сини плочки и беше абсолютно празна с две изключения – високата стойка на душа, от който преди малко се чуваше струящата вода и малкото блещукащо кръгче на пода, от което се отводняваше стаята. Срещу вратата имаше едва забележима малка квадратна ниша, вероятно служеща за поставяне на дрехите, защото беше на височината на погледа и далеч от течащата струя на водата. Иън изпита странното желание да се изкъпе, но се замисли, че няма нито сапун, нито чисти дрехи. Въпреки това не устоя на този внезапен порив и влезе под душа.

В следващите няколко минути, той разбра, че сапун не му беше необходим, защото ароматът, който излизаше от тази вода беше необяснимо свеж, а кожата му след всяка капка стваше по-гладка и чиста без каквото и да е миещо средство. След като спря струята и посегна да вземе дрехите си от нишата, с огромно учудване видя, че те са толкова чисти, колкото когато ги взимаше от току-що извъртялата се пералня вкъщи. Облече се и се почувства като нов. Не само отвън, но нещо вътре в него окончателно беше отмито. Погледна обувките си, върху тях нямаше и прашинка, усмихна се неволно, хвърли последен поглед на синьото в стаята и излезе отново на улицата.

 

Глава 9

 

dav

 

Влезе в първото кафене, което му се изпречи на пътя. Поръча си двойно кафе и пакет цигари и докато се взираше в политащата нагоре вълнообразна струйка цигарен дим, за първи път проумя нещо. Нещо, за което едва сега си даваше сметка. Откакто беше тръгнал из улиците на града Иън не беше видял нито един летящ човек. Все едно всички бяха изчезнали, или още по-правилно беше да се каже, че изобщо не са съществували тук. А най-озадачаващото беше, че самият той не летеше. Дори не му беше хрумвало да го направи. Върна се мислено назад при високата тераса на Ариадне и се опита да си припомни кога за последно беше летял, защото той все още беше в “летящия свят”, както го наричаха с Бък’ли. Не успя да си спомни как се беше озовал на терасата, но оттам беше излязъл за града  минавайки през вратата и след това по стълбището на сградата. Иън се огледа. Никой не летеше. Опита се да си представи, че той самият полита, но нищо не се случи. Сега аз съм от хората, които не виждат летящите хора, но в следващия миг мислите му бяха прекъснати от едро тяло, което шумно се строполи върху стола до масата на Иън. Груби, набраздени пръсти бръкнаха в пакета цигари и драснаха клечка кибрит. Зад бълналия цигарен дим Иън видя тъмно, покрито със ситни бръчици лице на мъж на неопределима възраст, който се усмихна така, че половината му лице се изкриви и издълба още повече пукнатини, докато другата му половина остана вкаменена. Иън изчака търпеливо да види какво ще е следващото му действие и то не закъсня.

– Знам кой си – удари го тежкият глас на новия му събеседник, чиято крива усмивка не слизаше от лицето му.

Иън го гледаше право в очите и продължаваше мълчаливо да вдишва цигарен дим.

– И знам какво търсиш тук – продължи едрият като не изпускаше Иън от поглед.

– А аз не знам нищо за теб – отвърна му Иън – и не съм сигурен, че се интересувам.

Гръмкият смях на мъжагата разтресе цялата маса, но по никакъв начин не сепна Иън.

– Разбира се и как да е иначе, ти и хората като теб се вълнувате единствено от себе си, всичко останало е маловажно. Не си оттук, това се вижда от разстояние, макар че много малко хора ще го забележат, но то е само защото не знаят, че идваш от съвсем другаде… съвсем другаде… – замисли се мъжът и погледът му остана за кратко вторачен върху червения край на горящата му цигара.

– Щом знаеш откъде идвам, това обяснява факта, че ти е ясно, че не съм оттук. Но ти каза, че знаеш кой съм, което мен лично ме съмнява.

– А не бива – проговори след кратка пауза едрият като не откъсваше поглед от цигарата си – Знам кой си, защото за твоето идване се знае отдавна. Разбира се, знае се само от няколко души, но това включва и мен – И огромна крива усмивка се разтегна на тъмното му лице.

Сега вече Иън беше много озадачен. Не се имаше за специален, не беше популярен с нищо и това, че в друг свят не само знаят за него, а и го очакват, му се стори повече от странно.

– Може би ме бъркаш с друг, вероятно става въпрос за друг човек.

– Няма начин, момче. Това объркване тук е невъзможно. Ти беше вече в Синята стая, нали?

Иън се ококори. Трябваха му няколко секунди, за да кимне в знак на съгласие и още няколко, за да му хрумне добро обяснение за прозорливото съвпадение:

– Разбира се, и това се вижда от разстояние, дрехите ми, обувките ми, самият аз съм толкова чист на фона на този прах и пясък. Дори и аз, ако знаех за съществуването на Синята стая, щях много бързо да се досетя, че човекът пред мен е бил вече в нея.

– Схватлив си, но не това е истината. Синята стая те е измила не само отвън. Ако не беше минал през нея, сега нямаше да разговаряме тук, дори нямаше да се срещнем.

Иън понечи да каже нещо, но в същия миг едрият мъж се изправи, подаде голямата си ръка напред и изрече името си:

– Дънсън. Да тръгваме.

Дали любопитството на Иън или неговата интуиция го накараха да стане и да тръгне заедно с Дънсън не можа да си обясни, но в този момент знаеше единствено, че  това е пътят. Когато се изправи до него, Дънсън се оказа почти три глави над него, макар самият Иън никак да не минаваше за нисък.

Тръгнаха по широката и прашна улица, мълчаливо крачейки един до друг, като скоро стана ясно, че никой от двамата не искаше да повдига какъвто и да било въпрос. Въпреки всички въпросителни, които напираха в главата му, Иън потъна в мислите си, следвайки червения пясък, прекъсван от време на време от шумното прокашляне на неговия спътник. Докато вървяха улицата се стесни и къщите от двете ѝ страни ставаха все по-малки и все по-нарядко, докато не изчезнаха съвсем и двамата се озоваха пред огромна поляна. Дънсън продължи по тясна пътека, спускаща се почти през средата на поляната, а Иън го последва мълчаливо. Не знаеше нито къде отиват, нито защо и в същото време беше спокоен, че е където трябва и с когото трябва. В следващите няколко минути това негово предусещане щеше да се потвърди.

Широката зелена поляна завършваше с нисък хълм пред тях, на който се открояваше единствено пътеката, изгубвайки се отвъд него. Встрани от нея иззад хълма се появиха фигури на хора, които много бързо придобиха ясни черти и наобиколиха двамата спътници.

– Пуснете ни – каза на висок глас Дънсън, като не изчака каквото и да е действие от тях, сякаш знаеше, че ще са тук, както и какви са намеренията им. – Така или иначе, ще минем.

– Не можем да го направим – отвърна един висок мъж – можем единствено да ви отведем там, където ви е мястото.

Иън не разбираше кои са тези хора и за какво място говорят, но съвсем ясно осъзнаваше накъде отиват нещата. Само не проумяваше как щеше да се разреши ситуацията, щяха да се бият ли? И докато неговият бърз ум му задаваше възможните невероятни сценарии, от които в неговия свят Иън беше предпазен, защото като се изключеше детството му, животът, който водеше там не стигаше до подобни ситуации, то в момента това бе единственият най-вероятен изход от нея – боят.

Иън видя или по-скоро чу как Дънсън се извърна и с огромното си тежко тяло нанесе силен удар на мъжа, срещу него, който буквално отскочи няколко метра назад. Настъпи миг на пауза, в който никой не помръдваше и в следващия вече всички мъже се хвърляха върху Дънсън, а един достигна самия Иън. Иън, в стремежа си да се защити, го отпрати с тежко кроше, от което сам той се изненада, но в следващите няколко минути нямаше време нито за изненади, нито за размисъл, битката беше започнала и изискваше цялата енергия от тях, за да успеят да се измъкнат невредими от нея. Бандитите, появили се внезапно продължаваха да доказват, че нямат никакво намерение да ги пуснат да продължат пътя си нататък и бяха готови на всичко, за да го направят. Тази безкомпромистност буквално караше Иън да излезе извън себе си и да прояви всички скрити сили, които имаше, за да се защити. Раздаваше юмруци и ритници така, все едно беше обучен за това, но го правеше само, когато го нападаха, докато Дънсън не си поплюваше ни най-малко. Бяха двама срещу седем и въпреки това силите им бяха равни. Дънсън имаше неуспоримо преимущество пред всички, не само с ръста и силата си, но и с опитността си в ръкопашния бой, което ги спаси от внезапната ситуация.

Докато се опитваше да догони Дънсън, Иън се стремеше да не се обръща назад, защото от гледката на проснати и разхвърляни по поляната тела му призляваше. И всичката тази кръв, Иън крачеше възбудено и не спираше да се пита, това наистина ли се случва. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние забавиха ход и влязоха в гъста букова гора. Слънцето едва прозираше през върховете на дърветата, а мястото на треватата беше заето от мъх. В главата на Иън се блъскаха множество въпроси, но дали заради това, че не искаше да изостава от темпото и пестеше силите си или защото се боеше от отговорите, не посмя да наруши тишината между него и Дънсън. Единственото, в което беше сигурен в този момент беше, че тук се случва нещо, което той не разбира. И докато мислеше върху това думите на Бък’ли внезапно го пронизаха “Знаеш, колко много обичаш загадките, нали?”.

Спряха до една огромна скала, в чието очертание се открояваше врата. Дънсън я посочи и каза:

– Ще спрем да отпочинем тук и после продължаваш сам.

– Къде? – попита Иън.

– Ще ти покажа откъде да тръгнеш, но аз не мога да дойда с теб. Моята задача приключи.

– Искаш да кажеш, че си знаел, че всичко това ще се случи? Ти какво, да не си някой оракул, който вижда в бъдещето?

Гръмогласен смях го заля отсреща и едва, когато се успокои Дънсън каза, гледайки към високата скала над тях:

– Не, не зная какво ще се случи, предполагам само какво би могло да се случи и това, което предполагах този път беше много близо до случилото се. Имах задача да те преведа до мястото, от където да продължиш сам. Но преди него, беше повече от ясно, че няма да бъдеш допуснат да преминеш ловното поле. Те винаги са там и чакат. И сега бяха там, но рядко пропускат някой да им се изплъзне, както го сторихме ние. Затова имаше нужда от мен, затова и се отзовах.

– Какво знаеш за мен и кой си ти? Очевидно знаеш за мен много, докато аз за теб абсолютно нищо.

– Ще разбереш като му дойде времето – прекъсна го Дънсън, отвори вратата и влязоха вътре.

Човек не би очаквал от издълбана в скалата стая да бъде топло и светло. Но това, което Иън не очакваше беше аромата на топла супа, която се разнасяше из помещението и напомни на стомаха му, че отдавна не беше ял. Освен къкрещата гозба на голямата причудлива печка, нищо друго не издаваше, че тук живее някой. Имаше легло, маса, два стола, няколко книги, но нямаше живот. Единствено чистотата, която правеше впечатление и това, че все пак някой е сложил да се готви храна, подсказваше, че мястото се обитава в момента.

Дънсън се чувстваше като у дома си и бързо загреба от чорбата в две купи, извади от шкафа хляб и седна на масата, подканяйки Иън да направи същото. След като се нахраниха в пълно мълчание, той се облегна назад, извади тютюн от джоба си и сви две цигари.

– Да имаше и кафе – с усмивка и ирония подхвърли Иън, но приятелят му отвърна с огромна усмивка и намигване. Стана, доближи се до същия шкаф, от който извади хляба и напипа стар намачкан хартиен пакет. Мирисът на кафе бързо даде на Иън да разбере, че желанието му ще се сбъдне в следващите няколко минути, докато Дънсън слагаше на печката водата.

– Какво е това място?

– Добро място – отговори Дънсън – място, което винаги, когато имаш нужда, ще те подслони и нахрани.

– Но, чие е, кой живее тук?

Дънсън се усмихна и погледна косо Иън, замисли се няколко секунди и отговори:

– Аз.

Иън се ококори:

– Ти? С кого?

– С никой.

– Не е възможно.. супата…

– Аз я сложих – ухили се Дънсън –  но няма да разбереш повече – и му намигна, наливайки горещото кафе в две чаши.

– Тези, които ни пресрещнаха – смени темата Иън, оставяйки Дънсън да се наслади на  малката си тайна – те кои са? Какво пазят и защо не искаха да преминем?

– Задаваш много въпроси, вместо да слушаш. Ако се заслушаш, дори в тишината ще чуеш това, което те интересува и няма да има нужда да бръщолевиш толкова.

Иън го стрелна с поглед над чашата, готов да отвърне на предизвикателството с някакъв умен въпрос, но единственото, което звънеше в главата му беше “За какво по дяволите говори изобщо?”, затова реши да последва съвета на Дънсън и да замълчи.

– Ще я видиш отново – продължи Дънсън свивайки поредната цигара, а Иън с трепнало сърце си помисли, че Дънсън знае и за момичето с парцалената рокля, което беше видял. – Ще я видиш, при това много по-млада и много по-стара, както не си и очаквал.

Иън не откъсваше поглед от странния си събеседник, обгърнат от велмо въпроси.

– Ариадне – уточни след кратка пауза Дънсън, като не спираше да навива старателно тъмната хартия около тютюна. Наслюнчи леко с върха на езика си едната ѝ част и много внимателно я притисна така, че да залепне за другата, превръщайки я в гладка, къса цигара.

Иън се отпусна “Това ли било, значи Ариадне му е казала всичко …”

– Ще я видиш, но … – прекъсна мислите му Дънсън, правейки дълга пауза, за да огледа добре цигарата си и да се наслади на съвършената ѝ форма – няма да я разпознаеш.

– За какво говориш? – осмели се най-накрая да продума Иън – И откъде познаваш Ариадне, тя ли ти каза всичко?

Гръмогласният смях на едрия човек се разнесе като буря из малката каменна стая, която някак успя да побере гръмкия звук, заедно с тресенето на стола му.

– Тя знае повече отколкото предполагаш, човече, но си има своите демони, с които да се бори, както и своите начини да ти помогне да се измъкнеш оттук.

– Само не успявам да рабера, защо, всъщност защо иска и се опитва да ми помогне? Ти знаеш вероятно, нали?

Дънсън се ухили широко и цигарата му се залюля в крайчеца на устата, изпускайки топка насъбрала се пепел:

– Ти нищо не помниш, нали?

Иън не проумяваше въпроса. Изражението му накара Дънсън още повече да се ухили:

– Да, това е ясно, но няма как аз да ти разяснявам това. В крайна сметка, накрая ще си спомниш, тогава, когато вече няма да имаш нужда от спомените си. А най-хубавото е именно, че си забравил, това е най-хубавото и си мисля – изкашля се тромаво – мисля си, че Ариадне те харесва толкова много именно заради това, че забравяш. Не всичко, разбира се, но оставяш доста неща назад и много не ти пука. Малко са хората като теб, като се замисля, и аз затова те харесвам. – дългата струя сивкав дим, който се втурна право към Иън така и не успя да спре всички въпроси, които се множаха светкавично бързо в главата му.

Иън се втренчи в тъмните очи на белязаното с остри бръчки лице срещу него. Имаше нещо познато, което идваше от това лице, нещо, което му убягваше. Сигурен беше, че го среща за първи път, но защо имаше толкова силното усещане за нещо познато, докато говореше с него?

 

10

6 мнения за “Огледалото на Тезей

    1. Митовете са магия… веднъж докоснат от тях… … 🙂
      Може би е добре да спреш да четеш писаниците ми, за да не разбия красивите ти спомени от детството 😀 не мога да поема такава отговорност! ;D

      Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s