Той

dav

Той отвори очи. Погледна право напред и миг след това надолу. Вече беше осъзнал къде се намира слънцето. Беше точно от дясната му страна, а лъчите му падаха косо върху огромния дъб долу.

Чувстваше се изпълнен със сили и с нещо ново, нещо напълно непознато. Караше го да се чувства лек и безтегловен, готов да полети на мига. Даваше му заряд и увереност, че може да се справи с всичко, абсолютно всичко, което може да му хрумне. В този миг за него буквално нямаше невъзможни неща. Откъде идваше тази увереност, непоколебимост и сила? Кой беше източникът на всичко това? Усещаше се като точка, кацнала на върха на света, точка, побираща целия свят.

Нещо долу около дъба се раздвижи и той усети сърцето си да учестява своя ритъм. Погледът му се закова върху мястото, откъдето идваше движението и клепачите му замръзнаха отворени. Зениците му се свиваха и разширяваха докато намериха онази точка, от която в радиус от няколко километра нищо не можеше да остане незабелязано. Листата на дъба зашумоляха силно и част от тях се разлетяха в различни посоки. Тогава я видя. Движенията й бяха плавни като танц, гъвкавостта на тялото й прозираше през овалните извивки, които го привличаха безумно. Тя се движеше така, все едно не стъпва по твърдта, беше толкова нежна и малка, сякаш перце спуснато от небето. Държеше се, обаче така, сякаш целия свят й принадлежи. Можеше да съзре погледа й, закован в неговия. Този поглед, заобиколен от толкова нежност, виталност и гъвкавост, по никакъв начин не съдържаше и частица колебание или страх. Беше като фуния от енергия, насочена право към него и в този момент той разбра източника на новото му непознато усещане. Това малко и крехко създание, което не криеше, че знае какво иска, какво изпитва и не се страхува от него – именно то беше в същността на новото му чувство. Обля го топлина. Слънцето засвети по-ярко. Дъбът говореше чрез листата си, а вятърът играеше с тях. Сърцето му вече препускаше, желанието се надигаше все повече в гърдите му, искаше да се слее с нея и да остане там завинаги. Никога досега не беше привличан с такава сила и по такъв начин от друго същество.

Зениците му не помръдваха. Той се наслади за последен път на безумния порив, който го беше обзел и в следващия миг разпери огромните си бели крила. Завъртеният му клюн безотказно сочеше мястото, към което силното му тяло се спусна с небивала скорост. Огромните му разперени крила можеха да накарат всяко същество да побегне в миг, но не и нея. Тя не откъсваше поглед от неговия и по трептенето на крехкото й тяло, по лекото, едва забележимо повдигане на перата й, той знаеше, че тя го желае така, както и той нея. Сграбчи я и в следващия миг я погълна.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s