Пътят

dav

– Дълъг е. Няма да успееш.

– Напротив. Виж цветовете. Всичко е в жълто-оранжево. Знаеш какво значи това. Ще успея! – усмихна се тя, яхна коня си и запрепуска с всичка сила, сякаш времето имаше някакво значение. Знаеше, че Айра няма да е с нея до края. От един момент щеше да се наложи да се разделят. Черният жребец извъртя главата си рязко, в знак на съгласие с мислите й. Отдавна говореха помежду си така.

Лекотата, с която Айра препускаше през морето от цветни пясъци беше на пръв поглед странна.

Копитата му сякаш не докосваха меката, свличаща се ситна маса от милиарди пъстроцветни песъчинки. И вместо да потъва в тях, конят с всяка стъпка се изтласкваше нагоре, готов всеки миг да полети. Гъстата му грива се полюшваше в такт с леко приведената му встрани глава. Харесваше му да лети срещу светлината, а слънцето да препуска в обратна посока в дълбоките му кафяви очи. Както и на нея. Можеше с часове да съзерцава слънцето. Всеки път, когато го правеше, усещаше как лъчите му извайват нов цветен кръг в ирисите й. Малки цветни ивици се добавяха една по една. Благодарение на това, имаше най-невероятните пъстроцветни очи. „Две слънца“ – беше й казал веднъж учителят й – „Един ден ще живеете между две слънца“. Какви ли щяха да бъдат очите й тогава – за миг си помисли тя. Жадуваше да ги види тези две слънца. Две. Едновременно. Двойно повече топлина, двойно повече светлина. „Да, пътят наистина щеше да бъде дълъг…“

На третия ден го видя. Пясъчното море продължаваше да прелива в калейдоскопа си многобройни цветове. Играеше си на блестяща игра със слънцето, когато точно пред тях, изневиделица се появи той. Отначало си помисли, че е мираж, че е част от пясъчно-слънчевата игра, в която ненадейно я канят да се включи. Но в един кратък, съвсем мъничък миг осъзна, че тези миниатюрни зелени сфери, приличащи досущ на малки сапунени мехурчета, са съвсем, съвсем истински. Бяха толкова самостоятелни и независими, сякаш искаха ясно да се разграничат от ситните сферични песъчинки, които изхрупаха под краката й. Бяха пълни. Гледаше ги с опиянение. Бяха изпълнени със съдържание. В тях бълбукаше чисто детско съзнание. Самите те бяха обгърнати или по-точно плуваха в оранжев, виещ се сноп светлина. Тази светлина не можеше да я обърка с нищо. Където и да беше, когато и да беше. Караше я да се чувства мъничка. Мигновено я върна към безгрижните детски години. Към чистите детски пориви. Тази светлина, която неусетно събуждаше Онова тупкане. Същото Онова тупкане, което се случваше в шестгодишното й сърце, когато се измъкна боса, по пижама, в една топла лятна нощ. От къщата на баба и дядо. Беше само на шест. Измъкна се тихомълком от стаята и изприпка боса по студените плочки на двора. Промуши се през „тайната“ дупка на оградата и прекоси две улици. Всички спяха. Всички, освен тя и едно малко коте, което мяукаше гладно и което беше намерила с приятелите си същия ден. Бяха се уговорили да го хранят на смени. Нощните смени бяха разпределени и първата беше нейна. Като най-малка в групата. Всичко това, само, за да го нахрани. Или да изпълни дадената дума. Или и двете. Беше малко страшно, малко тъмно, малко студено и много вълнуващо. Тупкането. Точно това тупкане, което не можеше да се сравни с никое друго. Точно то започна внезапно в момента, в който го видя.

Пътят от светлина.

Айра не обичаше сбогуванията. Опря чело в нейното, впи кафявото на очите си в  безбройните цветни ивици и отметна глава. Всичко това с един лек отскок встрани, след което пое обратно. Докато се усети какво се случва, тя вече се носеше сред ярка оранжева светлина и безброй зелени мехурчета се въртяха наоколо. Обожаваше го. Нямаше по-хубаво физическо усещане от това, което изпитваше в момента. Летеше. Всеки, който можеше да лети, знаеше това. Както и всеки, на който му се бе случвало да лети – дори само насън, дори само веднъж – усещането никога не се забравяше. Не можеше да се сравни с нищо. Отпусна се и се наслади изцяло на този полет. Радваше се, че го умее. Не насън. Не веднъж. Това, което се искаше от нея, беше само да следва светлината. Да лети в пътя. Всяко малко отклонение би й коствало неприятности. Картините около нея се сменяха непрестанно. Всичко изглеждаше невероятно красиво, изпъстрено в ярки топли цветове. Тя знаеше какво се крие зад тях. Опасности, които не вещаеха толкова приключения, колкото суровия сблъсък с Опита. Но тя имаше. Имаше достатъчно от него, за да не се поддаде на изящните, привличащи я обгръщащи пейзажи. Част от този Опит й костваше не малко време. Време, утоляващо любопитството й, което подмамено от причудливите форми, човъркаше съзнанието й за всички възможни отговори, криещи се в тях. Форми и съзвучия. Картини и пространства. Полет и музика. Всичко това потопено в акорди.

Последните два бяха от Skaroulis. Отвори очи. Няколко секунди. Няколко секунди, за да осъзнае къде се намира. У дома. Спря алармата на телефона и пианото замлъкна. Отляво на нея съвсем безшумно спеше малкият й син, до него мъжът й. Само котката се протегна сънено и се намести, разбудена от внезапното й събуждане. У дома. „Не беше чак толкова дълъг… – помисли си усмихнато – Пристигнах“. Протегна се. Усети лекотата. Някъде далеч в пробуждащите се клетки усети Онова туптене. Още не беше утихнало съвсем. Почувства лека умора. Винаги се чувстваше така. След летене.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s