Момчето, което зависеше от вятъра

dav– Кога ще се върнеш? – попита го малкото момиче с големите очи.

– Зависи от вятъра – рече момчето – докато вятърът е там и аз ще съм там, когато си отиде и аз ще се върна тук.

Малкото момиче с големите очи го гледаше и недоумяваше как едно момче може да е зависимо от вятъра. Но тъй като то наистина беше много малко и едва сега прохождаше в големите дебри на живота, някак обичайно беше това, че не ги разбира. Момчето си тръгна, а след него остана само слънцето, което продължаваше да спуска ярките си лъчи до земята.

Измина време, сезоните се сменяха, пясъкът в часовниците се обръщаше безкрайно, облаците сменяха слънцето, а на мястото на слънцето изгряваха сто луни по сто дни, а на тяхно място накрая засия дъга. В деня, в който вятърът беше утихнал и слънцето смирено събираше последните си лъчи, се потропа на вратата.

– Кой е? – попита тих глас.

– Аз съм? – последва отговор отвън.

Вратата се отвори и пред нея застана стройна девойка с тъмни коси на вълни.

– Кой си ти? – попитя тя.

Младият мъж се вглеждаше в очите й и широка усмивка се разля по лицето му.

– Не ме ли позна?

– Познавам ли те?

– Да – каза момъкът – преди много лета заминах на юг, там където морето се среща с небето, а ветровете празнуват своите сватби.

Девойката го гледаше все така неразбиращо.

– Ти наистина ли не ме помниш? – попита учудено той, невярвайки на токущо изреченото от него.

– Не – продумаха крависите устни срещу му, а две огромни очи се взираха все по-надълбоко в неговите, за да открият късче спомен.

– Не те помня… не мисля, че те познавам.

Тогава младият мъж заразказва своята история, връщайки се назад във времето, събирайки спомен по спомен като разпилени трохи.

– Момчето, което зависи от вятъра – промълви тихо момичето, а момъкът се сепна и се ухили още по-широко. – И научи ли? Научи ли каква е любовта на вятъра?

– Вятър работа – отвърна все така ухилено момчето, радвайки се, че си е спомнила.

– Как искаш тогава да те помня? – попита на свой ред момичето – Как се помни вятър момче? Забравила съм за теб, още тогава, когато отлетя. Растях с израстването на тревите, със светлината на лъчите, с усмивките на лицата около мен, с топлината на пясъците и шума на реките. Кой може да расте с преминаването на вятъра, който не се застоява, който всичко със себе си отнася. Така и ти отнесе спомените ми за теб. Заедно с тях взе любовта ми и я пръсна там, където небето се среща с морето и ветровете вдигат сватбите си. Аз не съм тази, която помниш. Нея ти сам я отнесе, ожени се за нея и я разпиля така, както само вятър може.

Тя отстъпи назад и малко преди да се хлопне вратата лек повей се промъкна през процепа и прошепна на момчето Това е вятър работа…

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s