Лудият

dav

Всички го смятаха за луд. Той се държеше като луд. Изглеждаше луд. Движеше се и говореше, като че ли на някой. Усмихваше се на някой, кимаше, спореше с някой. Вървеше и говореше. Високо. На глас. Понякога замираше дълго време втренчен в една единствена точка. Без да помръдне. Понякога си пееше. И танцуваше.

На улицата. Както си вървеше, започваше да танцува. Той беше луд. За другите. За всички, които не виждаха света около него. За тези, които бяха слепи за всичко наоколо. А наоколо имаше толкова много живот. Не би могло да му хрумне на човек, колко много живот има наоколо всъщност. Повече от един. Повече от този, който вижда и живее в момента. Той го виждаше. Всъщност, лудостта му беше живот. В друга реалност. Но, го живееше сега. В тази. Той разговаряше с хората, които живееха там. Радваше се на животинките, които го населяваха и го забавляваха. Той го живееше. Беше усвоил нещо, което останалите не можеха. Живееше едновременно в два свята. Живееше чудесно и в двата. В единия физически. В другия беше душата му. Смехът му. Танцът му. Бурните разговори. Сълзите. И животинките, които вечно го следваха. Хората от физическата реалност бяха слепи за тази, в която живееше неговата душа. Те не я виждаха. Не я познаваха. Те не знаеха за съществуването й. Те се плашеха от нея, защото не я разбираха. Беше им неизвестна. Той й се наслаждаваше. Беше му любимата. Живееше си добре. Там. В нея. В другата пребиваваше. Временно. Докато тялото му се предадеше. Но едно не проумяваше. Как така другите не разбираха? Защо му се чудеха? Не говореше с тях. Виждаше го в погледите им. Неразбиращи. Празни. Понякога учудени. Понякога озлобени. Понякога насмешливи. Понякога надменни. Понякога глупави. Понякога отбягващи. Но най-вече неразбиращи. Неразбиращи и уплашени. Уплашени да не ги застигне и тях. В любимата му реалност нямаше такива хора. Всички разбираха, всички се усмихваха, говореха, интелигентно, без глупави въпроси и втренчени погледи. Помагаха си, бяха взаимни и индивидуални едновременно. Спореха понякога, но бяха лишени от грубост и обида. Не знаеха какво е лъжа. Не знаеха какво е честност. Не знаеха какво е добро и какво е лошо. Защото никой не пречеше на другия. Никой не се имаше по-горе и всички, всички разбираха. До един. Разбираха това, което и той разбра. В един миг от живота си. Разбра. И ги видя. Бяха красиви, добри, умни. Затова му харесваше там. Тези тук, другите, навярно бяха луди.

5 thoughts on “Лудият

  1. Честно да ви кажа, освен, че разказът ви свърши в светъл тон, което като цяло рядко се случва особено в България(субективно изказване), се впечатлих значително и от начина ви на писане. Кратките изречения, в които се чувстваше истината, казана директно, но поднесена тактично и достатъчно внимателно, все едно ме караха да продължавам да чета все повече и все повече. Мислех си, че е много добър подход ,особено в днещно време, когато хората просто нямат много сили и време да четат. Или поне на мен такова ми е впечатлението.

    Liked by 1 person

    1. Благодаря ви за милите думи! В този разказ са изключително кратки изреченията, да, което от една страна може да помага за по-лесно четене, от друга, може да подразни някой 🙂 всички имаме различен вкус и се радвам, че в този момент споделяме един и същ 🙂 Благодаря!

      Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s