Пред портите

Пред нея се извисяваха двете огромни колони на портата, която потъваше високо в небето. В сравнение с тях тя изглеждаше миниатюрна. Преди да премине остана неподвижна, точно пред тях. Нещо я спря, нещо отвътре й подсказваше, че трябва да изчака. Колко не знаеше, миг или повече, но тя остана. И тогава над нея се изля пороен дъжд, нежен, плавък, топъл, говорещ дъжд. Чуваше думите, образувани и идващи от многобройните капчици вода, които се стичаха върху й. Дъждът продължи толкова, колкото беше нужно, а когато си отиде тя се чувстваше нова. Тя беше нова. И сега стоеше изправена и чиста пред огромната порта, чезнеща в облаците, от които заблестяха първите лъчи слънце. А те бяха толкова ярки, толкова силни и се впериха право в нея. И в следващия миг тя засия. Засвети цялата. Беше се превърнала в дъга. Чистите цветове я къпеха от глава до пети и тя затрептя още по-силно отпреди. Сега вече, знаеше тя, можеше да премине през портата. И пристъпи напред.

Огромното поле от жълти слънчогледи я заля и тя едва не прималя от цялата тази светлина. Тук небето беше различно синьо, въздухът различно прозрачен, дробовете й вдишваха различна свежест, слънцето беше различно ярко, тук всичко светеше и трептеше различно. И тя се почувства за пръв път себе си. Различна от преди и за първи път себе си, спомни си, че това е тя, че точно така се чувства тя, че сега не беше нужно да има име, с което да се припознава, с което да се обвързва, не беше нужно да бъде наричана. Само сега, точно сега, в този момент беше Тя.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s