Съществото

Стоеше насред приказна градина, изпълнена с безброй същества – растения, птички, животни, но беше само. На място, на което не знаеше къде е, не знаеше нищо за себе си, сякаш цялото му знание досега се беше изпарило и не знаеше какво му предстои оттук нататък, какво се очакваше да прави…Очакваше от кого? – запита се Съществото – Кой очаква от него да прави нещо? Тук нямаше никой, който да очаква каквото и да било – усещането, което имаше и провокирането на този въпрос, идваха от това, че досега е имало винаги Някой Друг или Други, които очакват, искат, налагат действия, които То да извърши. Винаги досега се е очаквало нещо от него. От някой, от много същества, дори от Самото Него – да направи нещо за самото себе си. Но тук, сега,То беше само и единствено с целия растителен и животински свят около себе си. То и Природата, както я наричаха по-рано. Тук нямаше никой, който да иска каквото и да било от него. 

То се замисли. Целият този свят съществува, независимо със или без мен. Ако не направя нищо или направя нещо, светът ще продължи да съществува така или иначе. Реши – Ще се осовободя от това подтискащо усещане, от това да искам да знам какво трябва да правя оттук нататък. Нямам нужда от него, този свят също няма нужда от него. Никой не иска нищо от мен и аз няма да искам нищо от себе си. 

Не усещаше глад, нито жажда, нито умора, нито прииждаща енергия. Всичко беше в Баланс. Всичко течеше и беше спряло. Всичко се движеше и не изискваше никакво движение. Всичко звучеше и беше тихо. Всичко растеше и беше пораснало. Всичко беше в съвършения момент. И то, Съществото беше в него. Някак беше попаднало тук. За него не съществуваше нищо друго освен Тук и Сега. И то се остави да бъде. И беше. 

Вдишваше, докосваше, усещаше движенията на въздуха, лъчите на слънцето, пръстта, тревата, камъните под стъпалата си, чуваше звуците на птиците, на мушиците, на листата и тревите…То се движеше, но и стоеше на едно и също място, сякаш не помръдваше. Докосваше цветята, но ръцете му не се движеха, отправяше поглед към слънцето, но главата му не се повдигаше. Тогава още веднъж реши да погледне към себе си. И не се видя. Нямаше го, а беше там. Беше Съзнание. Тялото му, колкото и прозрачно да беше, сега беше изчезнало напълно. Съзнанието беше там, в центъра на този свят и съзнаваше всичко. В един момент усети нещо, което стоеше пред него. Без тяло. Нещо, което точно като него стоеше в центъра на градината и съзнаваше всичко. Не всичко наоколо, а Всичко. Те двете се усетиха, разпознаха, притеглиха и се сляха в едно. И тогава Всичко се подреди. Всяко парченце намери мястото си, всичко се попълни плътно и зае цялостта. Нямаше въпроси, нямаше мисли, нямаше търсене, копнеж, емоции, всичко беше така както Е. Тук и Сега. Едно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s