Между

Беше една от последните топли септемврийски утрини. Слънцето галеше косите й, хора, забързани тичаха наоколо с кафе в ръка, все едно от това зависеше живота им. Докато прекосяваше бавно парка, разминавайки се с велосипеди и летящи ниско гълъби, погледът й бе привлечен от надпис, старателно написан с блажна боя върху стъклената витрина на изоставен магазин:

СОЛИДАРНОСТ МЕЖДУ ХОРАТА – гласеше надписът и мисълта й продължи в посоката на прочетените думи.

Даде си сметка, че нещо я дразни в това изказване. След още няколко стъпки осъзна, че това беше думата между. Дума, която разделяше хората. Как една солидарност можеше да раздели каквото и да било. И каква е ползата от това? Сети се за друга фраза – “мир между хората” и се замисли, че няма по-категорично разделяне, идващо от тази дума между. Сякаш се вмъкваше между хората и ги отделяше един друг, независимо какво прокламираше. Ако същият този мир се намираше в хората, картината и нейното усещане придобиваха съвсем друга реалност – дишаха. Хората. Свободни. Без нуждата от солидарност. Без необходимостта от това тя да се нанесе помежду им.

Изгубената история

Писателят истински се разтършува из малкото си жилище и колкото повече търсеше, толкова повече нарастваше ужасът му. Нистина ли я бе изгубил? Точно тази история? Историята, заради която се беше решил да събере всички недовършени истории и да направи така, че да ги освободи от безвремието и бездействието, в което бяха затънали, в клопката на нищо-случващото-се, искаше да ги извади от там и да продължат живота си по своя път – всяка, както намери за добре.

–  Няма я – промълви почти наум писятелят и остави настрана всички тетрадки, тефтери и листи, изпъстрени със ситни буквички от синьо мастило.

– Изгубил съм го – добави тъжно на себе си и се замисли за високия строен младеж, който беше измислил и който така му допадаше, и до този момент беше заточен съвсем сам на цяла планета, очаквайки да потегли на своето пътешествие.

“До днес – помисли си писателят – той беше заточен там. От днес, вече е официално изгубен – самият той, заедно с цялата си планета.” Continue reading „Изгубената история“

Граници

dav

на границата – на паметта, на няколко таланта, доброто и злото, мъдростта и глупостта

на границата – е опитът

на границата – е страхът

на границата – е възможността

на границата – е скокът

на границата – е началото към сетне

отвъд границата – следваща граница

Момчето, което ходеше по камъните

dav

Стъпваше по тях с лекотата, с която катерица се катери по дърветата. Големината им беше без значение, както и формата, и разположението им. С леки гъвкави подскоци то преминаваше през камъните с присъщата бързина и спокойствие, с които хората стъпваха по равен път.

Същите тези хора обаче се придвижваха много внимателно от камък на камък, бавно, оглеждайки хилядите възможности и избирайки тези, които бяха по-сигурни за тях. Но за момчето многобройните камъни пред него бяха като пътека, очертан път, който се виеше пред погледа му и не му налагаше да мисли и да избира стъпките си, за разлика от другите.

Каменните реки бяха неговите пътища. Истинско удоволствие доставяше на човек да го наблюдава как се движи по тях. Те лежаха така, сякаш някой токущо е минал и ги е подредил по възможно най-добрия и лесен за ходене начин. Без залитания, без дълги подскоци, без паузи и пресмятания, този каменен поток се вливаше в ритъма на момчешкото сърце и от един момент нататък те се сливаха в едно. Момчето и каменната река.

Епосът

davЕпосът съществуваше откакто се помнеха. Всички го знаеха, но никой не помнеше от кога точно. С него те обясняваха миналото си и се уповаваха на бъдещето. Епосът управляваше целия им живот, но никой не осъзнаваше това. Никой освен мъжът с черните очи. Единствено той знаеше какво се случва. Той, който не беше като тях и умееше неща, за които те не намираха обяснение. Епосът не съществуваше в тяхната земя по начин, по който можеше да се види и пипне. Малцина казваха, че са го виждали в ръцете на предците си, но никой не беше сигурен относно тези далечни спомени. Той винаги се беше предавал от уста на уста, от поколение на поколение.

Епосът гласеше: Имало ви е и ще ви има. Рано е да се отказвате, късно е да съжалявате. Eдин ден, когато спрете да трептите, ще разберете истината за Несъществуването.

Пътят

dav

Пътят не следва твоите планове и желания, ти следваш неговите. Ако истински го почувстваш, ще спреш да се съпротивляваш, ако чуеш ехото му, усетиш ветровете му, ще се отпуснеш и ще продължиш да вървиш по него, за да видиш докъде ще те отведе. Ако непрекъснато му се съпротивляваш и правиш това, което си наумил, но с нежелание, само защото гониш някаква цел, или време, или крайна точка на сбъдване, освен че няма да изпитваш удоволствие от живота, няма да стигнеш там, където наистина искаш, когато искаш.

А Пътят знае точния момент, вярната посока, защото не е нещо извън теб, той е ти, ти си той. Вслушай се в себе си.

 

 

Из летописите на Мъдреца на Стоте кралства на мисълта от IV век пр.н.е.

Дърводелци

dav

И двамата бяха дърводелци.

И дотук се изчерпваше общото помежду им.

Докато единият работеше, другият твореше.

Единият предпочиташе сам да избира дървесината, от която след това изработваше изделията си. Той решаваше и избираше кое дърво, кой клон, не жалеше нито дървото, нито клоните му. Сечеше, кършеше, отчупваше, изкореняваше, но не се задоволяваше с нищо, освен най-доброто парче дърво. Колкото е по-живо, по ново, по-здраво, толкова по-добре за изделията после.

Другият се осланяше на това, което дървото избереше да даде от себе си. С часове обикаляше гората в търсене на паднали или отчупени от бурята клони, не подминаваше изсъхналите дънери и отчупени кори, заплетени една в друга съчки и разцепени от урагани цели дървесни корони. Оглеждаше ги внимателно, подбирайки всяка една по форма, цвят и аромат. Да, обичаше да вдишва дъха на дървото. Така го наричаше – Дървесен дъх. Не само цветята имат аромат. Дърветата далеч не им отстъпват. След като избереше някой дървесен дар, взимаше го внимателно, изпитвайки благодарност към дървото, от което беше част. Continue reading „Дърводелци“