Едно

Ако натиснете <щрих от книгата “едно”> от произволен пост с този етикет, ще съберете на едно място 12-те кратки истории, които са вплетени (или по-скоро персонажите им) в обща история с името Едно – тази, която следва по-долу.

Всяка история-щрих може да бъде прочетена самостоятелно, независимо дали е завършена сама по себе си или не, тя е напълно самостоятелна единица.

“Едно” също може да бъде разглеждана самостоятелно от единичните истории преди нея.

Дали ще прочетете първо кратките щрихи или историята по-долу, решавате вие.

Така или иначе всичко е Едно 🙂

dav

ПРОЛОГ

– В момента, в който си ги написал, те вече съществуват. Нямаш избор, трябва да ги довършиш. Оставиш ли ги недовършени, това означава, че ги обричаш на вечно преповтаряне, на пасивна точка, до която стигат и след това започват отначало, докато отново се озоват в нея. Оставяш ги заседнали в бездната, обречени да повтарят цикъла на своето съществуване до безкрай. Ами онзи млад мъж, който го измисли да живее сам на далечна планета? И да чака. Какво ще кажеш за това, че го изоставяш блокиран там, чакайки във вечността? Ами недовършените разговори, спрели на една крачка от запетаята и завинаги погълнали безмълвието на героя, който е принуден да повтаря едно и също, без никога да довърши мисълта си. Ами онези, които се търсят, онези, които са разделени, които … Нямаш избор. Освен да ги завършиш. Всички онези недописани, започнати, наполовина готови истории и да ги пуснеш да живеят пълноценно в пространството, за да се завърнат до онази точка на нулевото време, откъдето са тръгнали всички.

 

ЕДНО

 

Полетът на стройния младеж продължи дълго време, не защото не можеше да се движи по-бързо, напротив, на неговата планета отдавна съществуваше технологията за телепортиране от една точка на вселената в друга, но той избра остарелия начин на придвижване, за да може да се наслади на всичко, до което очите му позволяваха да се докосне. Реши, че след като ще пътува сам, ще избере да пътува дълго и ще се остави на красотата на пътешествието без да бърза да стигне там, където и да беше това.

Младежът беше обиколил хиляди планети, беше пътувал много, беше преживял много, но това се бе случило векове назад във времето, толкова отдавна, колкото нито той, нито който и да било друг помнеше. Всичко това му се струваше далечна история, сякаш беше нечий друг живот, който той беше прочел в някоя от многобройните си книги на самотната си планета.

Един ден попадна на древна книга, която разказваше за неговия създател. Нещо повече, книгата разказваше неговата собствена история. Младежът толкова беше погълнат от разкриващото се на страниците й, че не беше сигурен дали успява наистина да разбере това, за което ставаше въпрос в нея. Създател, който живее в друга реалност и който пишейки истории създава други реалности. Така той написал историята на младежа или по-точно я започнал, но нещо го възпряло и историята останала незавършена. Тази книга разтърси много високия и строен младеж с разкритията си, но това, което наистина направи с него, беше да провокира толкова въпроси, колкото не беше си задавал никога досега. Много го озадачи това, че неговият създател беше започнал историята му оттук, от настоящия момент, от мястото на което се намира сега. От тази малка самотна планета, на която е в плен вече толкова време, че почти е забравил предишния си живот, животът му преди идването тук. Сам самичък на планета без нито едно друго живо същество освен него. Не знаеше защо е тук, не помнеше как е попаднал и нямаше представа какво да прави оттук нататък. Беше ли свързано това с факта, че създателят му е започнал историята точно оттук и е спрял до този момент? В книгата се споменаваше, че накрая на съществуването си високият и строен младеж ще се срещне с млада жена от друга реалност на точно определено място и в точно определено време, но не се споменаваше нито коя е реалността, нито мястото, нито времето. Още по-малко пък, коя е младата жена. Някъде измежду редовете разбра, че в крайна сметка неговата лична история е изгубена от собствения си създател, който колкото и да търсел и да съжалявал за небрежността си, никога повече не я намерил, за да я продължи.

Въпросите в ума на младия мъж оставаха без отговор, приканвайки непрекъснато нови въпроси, но накрая в отчаянието на собствената си самота, в изблика на емоции, провокирани от новата информация в книгата, младежът се опря с цялото си същество на решението, което вече беше взел.

Планетата, към която се беше насочил в момента, го беше привлякла с добронамерените си жители. Беше прочел за тях, че те са много мили, леко глуповати или по-скоро наивни за нещата, които се случваха около тях. Напомняха му за деца – наивни и добри, а какво по-хубаво от началото на едно пътешествие, белязано от среща с дете.

Кацайки на тази малка и чудна планета, той беше моментално заобиколен от множество хора, които освен че проявяваха най-чисто любопитство към чуждоземния гост, се отнесоха към него с огромна вежливост и гостоприемство. Вечерта на дълга, отрупана с различни гозби маса, пред запаления огън, около който живо играеха деца, жителите на тази добронамерена планета зададоха безброй въпроси и отговориха на също толкова със своята неподправена искреност и любопитство. Младежът разказа за самотната си планета и ярката червена звезда, която можеше да се наблюдава в продължение на три часа негово време само в един единствен отрязък от денонощието, което пък от своя страна беше по-различно от тяхното, защото включваше две трети нощ и една трета ден. През деня планетата се огряваше от слабата светлина на единственото слънце. През нощта небето над планетата му беше черно, обсипано с безброй ярки звезди, измежду които точно в определен час се появаваше голямата червена звезда, искряща далеч по-ярко от дневното слънце, наподобяваща висяща коледна топка от новогодишна елха.

Разказа им за това как първоначално е било заложено той да се срещне със същество от женски пол от друга планета, същество което не познава и чиято цел на срещата не му е разкрита. Как всъщност това е била крайната точка на неговата мисия, възложена му от неговия създател. Когато разказът му стигна до това, че след дълго чакане – може би по-дълго, отколкото създателят му предполага, защото времето на неговата малка и самотна планета тече различно от времето на планетата на създателя – той е взел решението да не чака повече и да потегли на пътешествие сам, когато и накъдето той реши, всички хора, които го бяха наобиколили и го слушаха в захлас изпуснаха едно “О-о-о”.

След това добрите хора му разказаха за техния живот, за Епоса и мъжът с черните очи. А младежът от своя страна каза, че някак странно го намира, но мисли че разбира какво му казва техния епос с трите си изречения:

“Имало ви е и ще ви има.

Рано е да се отказвате, късно е да съжалявате.

Един ден, когато спрете да трептите, ще разберете истината за Несъществуването.”

Те от своя страна поискаха да разберат какво разбира той от тези думи и отговорът, който получиха беше: “Всички ни има и ще ни има, независимо в каква форма, къде и кога. За мен е рано да се откажа от пътешествието, което предприех сам и е късно да съжалявам за това. Така или иначе то вече тече, съществува. А истината за Несъществуването – направи пауза високият и строен младеж – мисля, че в един момент аз  самият спрях да трептя. И това беше моментът, в който моят Създател забрави за мен. Той навярно е имал много по-важни или неотложни дела, не го виня за това, но точно тогава, когато той ме остави да чакам на моята планета следващите му стъпки, които аз да измина, тогава спрях да съществувам.”

Чу се още едно дълго “О-о-о” и младежът продължи: “разбира се, спрях да съществувам в неговата реалност… защото в крайна сметка всичко опира до Вниманието… и вероятно точно това беше причината той да ме изгуби” – но точно тази мисъл младежът реши да спести на добрите жители, след което продължи… Не зная дали стана по-лошо, когато моят Създател след като си спомни отново за мен и започна да ме търси, всъщност разбра, че ме е изгубил…

О-о-о-о …

… но когато погледна от този миг сега, разбирам че понякога е много хубаво да те забравят, а още по-хубаво е да те изгубят. Тогава спираш да чакаш. И решаваш сам какво да правиш с живота си. Ти и само ти.”

Множество възгласи на съгласие, сякаш е паднала тежест от раменете им и десетки усмивки засияха след този отговор. И макар, те да не разбираха точно какво има предвид високият и строен младеж, всички одобриха това, което каза и го приеха с лекотата на дете, което вярва на всяка твоя дума, докато обясняваш значението на тази, която чува за първи път.

На другата сутрин след богата закуска и смях, младежът се сбогува с милите и добри хора от планетата Епос и си помисли, че би било хубаво при следващото си посещение тук да се срещне с мъжа с черните очи. Той отлетя от малката добронамерена планета и докато се рееше в пространството обмисляше коя да бъде следващата му спирка. Сега, след бурната среща с тези мили и симпатични хора, когато всичко беше изпълнено с небивал глъч, смях и букет от емоции, самотата се стовари още по-тежка върху него от преди. Липсата на какъвто и да е звук наоколо сред цялата тази тъмнина и проблясващи звезди, го караше да се чувства тъжен и безкрайно сам.

Върна се към усвоеното вече до съвършенство водене на вътрешен диалог. Говореше ли, говореше със себе си дълги дни и нощи, така както го правеше на своята планета. Представяше си различни същества и хора, които седят срещу него и с които разговаря, но съвсем скоро тези бурни вътрешни диалози му ставаха все по-неприятни, защото му напомняха за безкрайния цикъл, в който беше попаднал преди и усещаше как не му помагат в момента, защото неговото пътуване, още чакаше да му зададе посока. Но накъде да поема? – питаше се младежът и постепенно диалозите бяха заменени от линейни анализи, които се превръщаха в безкраен монолог, в който чуваше повтарянето и преповтарянето на собствените си мисли, до мига, в който умът му се умори да прави и това. И тогава, заглъхвайки и последната мисъл, младежът чу акорд, който никога преди това не беше чувал. Заслуша се, настрои внимателно слуха си към него и акордът отново оживя. В следващия миг се разгъна в музика, която се разля наоколо и го накара да се отпусне, да затвори очи и да разбере, че всъщност това е песен, една от най-красивите песни, които беше чувал някога.

Идваше от прелестните устни на жена с дълги сребърни коси, които се виеха около крехкото й тяло така, както песента се завихряше около тялото на младежа. Той се остави изцяло на прегръдката на тази непозната жена, която срещаше за пръв път и за пръв път разбра дълбокото значение на нейното име – Тишина. Младежът потъна в звуците, които го понесоха надалеч, а нежните думи, които изричаше Тишината шептяха за път… път, който има своя собствена воля, който не се съобразява с ничия друга, който нехае за ничие мнение или мисъл, били те на създател или на творението му, не се вълнуваше от техните думи, подредени в изречения и от изреченията им, подредени в смисли, от смислите, създаващи истории, този Път не се вълнуваше. Той имаше ясна посока, своя и никой освен него самият, не можеше да го отклони от нея. Той беше готов да се извива колкото е нужно, да се стрелва напред и нагоре, да слиза ниско долу, да препуска или да се свива, да се разширява или да се наклонява, да пресича или да се спуска, да се върти в кръг или да се връща назад, беше готов на всичко само да следва сам себе си и нямаше сила, която да го накара да се вслуша в нечие друго мнение или мисъл на друг път. 

Високият, строен младеж отвори очи, искрящите коси на Тишината се разпиляха наоколо и в следващия миг от нея нямаше и следа. Но за него това нямаше значение,  беше чул песента й и вече знаеше посоката на своето пътешествие. Усмихна се и се запъти натам.

Летейки над новата планета, която беше избрал, вслушвайки се в сърцето си, в песента на Тишината – не в безконечните си мисли, не в мислите на собствения си създател –  внезапно почувства силно и странно усещане, което беше напълно ново. Не можа да му даде име, защото не знаеше каква е думата за това, което се надигна в гърдите му толкова нависоко, че би могло да излезе през дъха му ако в следващия миг не се беше върнало там, където се бе появило. И това се повтори няколко пъти. Младежът се учуди много на себе си и на това, което се случваше с него, докато летеше над огромно жълто поле с хиляди втренчени в него слънчогледи. Простираха се на толкова голяма площ, че погледът му не успяваше да стигне до края им, а наситеното жълто, което образуваха напомняше огромно ярко слънце, погледнато отгоре. Светеше с толкова златно-ярка светлина, която се полюшваше ведно с посоката на вятъра, че на моменти трябваше да притваря очи, за да се предпази от яркостта.

Както летеше и се наслаждаваше на слънчогледите и на усещането в гърдите си, премина над огромна порта, която беше съвсем сама посред нищото в полето, само две колони, които завършваха отгоре с трета, полегнала над тях. Приличаше на огромно каменно П, което погледнато от земята едва ли би имало същата форма. Заради височината – помисли си младежът – и огромните размери, вероятно оттам човек никога не би предположил, че това е П, ще бъдат само две огромни колони, опиращи в небето. От едната им страна се простираха тревни поля, гори и градове, от другата грееше безкрайното слънчогледово поле. Тази странна порта беше нещо като граница, разделяща жълтото поле от останалия свят, въпреки че колоните бяха само две и до тях нямаше нищо друго. От височината, на която беше младежът, се виждаше много ясно. Докъдето му стигаше погледът се простираше невидимата линия, която отрязваше слънчоглевия ред от останалата земя. Той се опита да лети точно над нея, усещайки се на върха на бръснач, който ясно заявява да внимава къде стъпва, защото този който върви по него е обречен на абсолютен баланс. И тогава високият и строен младеж за първи път в живота си прозря какво означава баланс. Той не беше нито от едната, нито от другата страна, но само едно невнимателно кривване в която и да е посока, щеше да го потопи в едната от двете реалности. Тук на ръба, го крепеше едновременно страхът, от това да не попадне в едната от двете страни и едновременно с това се чувстваше недостижим – можеше ясно да вижда и усеща всичко, което беше долу, можеше да вдишва  от небето и на двете. Усещаше в себе си зрелостта на мъдрец и невинноста на дете едновременно, възможностите, които смирено чакаха и всички те вече осъществени в безбройните си вариации, едновременно. Той летеше по невидимата нишка на този ръб, сякаш стъпва по най-хлъзгавия лед и през цялото време се движеше между тези две, помежду им, между двете, но не върху тях, над и между тях, в онзи тънък процеп, фуга, която им позволяваше да съществуват едновременно без да се разпадат, без да се нарушават една друга. В баланс.

Замисли се, искаше да види къде свършва тази граница, но тя като че ли нямаше намерение да спира и той реши да се върне отново при портите. Стори му се, че вижда нещо като миниатюрно петънце дъга долу в ниското, но си помисли, че е просто проблясък и тогава му хрумна друго. Да се издигне високо горе, за да разшири кръгозора си. И тогава го видя. От едната страна на невидимата граница блестеше златното поле на слънчогледите. От другата страна всичко се беше превърнало в тъмносин цвят – градът, планините, поляните, слети с това, което го беше повикало на тази отдалечена планета – океанът. Тази огромна бездна от вода, за която той тръпнеше и чакаше да види от толкова дълго време. Жълто-златното от едната страна, тъмносиньото от другата. Блясъкът и яркостта на повърхността и повличащата към себе си тъмнина на дълбокото. Младежът се отправи натам.

Вдясно от него бушуваше океанът и пълнеше очите и сърцето му. Толкова дълго беше чел за него и сега за първи път беше застанал лице в лице с тъмния му облик. Бурен и застрашаващ, той го предизвикваше и го зовеше да се приближи. И младежът сигурно щеше да го направи, ако погледът му не беше привлечен от нещо, към което смътно можеше да определи чувствата си в този момент, нещо което му се струваше странно познато и което беше чакал твърде дълго време. В ляво, където туптеше сърцето му и вляво от океана, зад нисък стъклен прозорец се виждаше мъж, който беше наведен над нещо и вероятно четеше или пишеше. Високият и строен младеж се приближи до ниската къща и мъжът от прозореца надигна глава. Огромна почуда, последвана от туптяща радост заляха сериозното лице на мъжа, чийто поглед не се откъсваше от очите на младежа отвън. Удивлението му се замени с широка, открита усмивка, която се плъзна по лицето му. Той стана от писалището си и в следващия миг бялата външна врата се отвори. Мъжът, колкото и да беше удивен от появата на младежа, усети силен вътрешен копнеж да разпери широко ръцете си встрани, дарявайки го с огромна топла прегръдка, докато сълзите се стичаха по набръчканите му страни. Баща прегръща завърналия се син, си мислеха минувачите и навярно в този момент никой не беше по-близо до истината от тях.

Дългото мълчание беше нарушено от дълбокия тих глас на писателя “Как е възможно?”, а младежът отвърна “Как би било невъзможно?” и двамата се разсмяха и смехът им огласи малкия зелен двор на къщата, който ги приюти под лятната си лоза, сякаш дълго чакайки точно този миг.

– Аз не съм те забравил, знам че ще прозвучи жалко, защото всъщност те изгубих

– Знам – отвърна млъдежът.

– След като те измислих и те оставих да чакаш на онази самотна планета и докато размишлявах как да се случи това, което исках да ти се случи… та измежду тези неща се случиха много други, разбираш, в моя свят и аз се оставих на тях, изчаках да отминат, да отлежат и когато се съвзех и реших да се върна към теб, ти беше изчезнал, никъде не те откривах. Признавам си, прерових всичко, всяко кътче, всяка папка, всеки лист, но твоята история я нямаше. Безследно изчезнала, се беше превърнала в история, която току-що бе започнала и сякаш решила сама да извърви своя път, се беше изпарила, твърдо решила да не се вясва пред очите ми, пред перото ми, сякаш…сякаш беше взела съдбата си в свои ръце.

– Аз чаках – промълви младежът, без каквото и да е осъждане, слушайки в лятната тишина гласа на баща си, примесен с уханията, които вятърът донасяше от улицата.

Възрастният мъж замълча и на младежа му се стори, че това мълчание се проточва години – години прекарани в чакане на някой, който да дойде, който да се появи, за да знаеш, че те има, за да продължиш оттам, докъдето си стигнал, години, в които се питаш сам ли си наистина или всичко това е лъжа. Този, който те е измислил как може да не е измислил нищо друго освен теб и самотата.

– Всъщност истината е друга – промълви мъжът – и това, че стоиш пред мен сега е доказателство за това.

Младежът продължаваше да слуша, сякаш съгласен с всяка дума, идваща от неговия създател. Думите потъваха в него без да бъдат подлагани на каквото и да било, без да има нужда от тях, единственото от което се нуждаеше сега, беше да слуша гласа на баща си.

– Аз никога не съм те измислял. Как бих могъл, не бих могъл. Аз не съм те създал, създателят е друг и вероятно по негова воля аз те открих. Това е всичко, което съм могъл и мога да направя – да те открия в онзи твой самотен свят, на онази малка планета. Видях те там, обикнах те и реших, че мога да измисля неща, които да ти се случат, неща, които да разбият самотата ти. Същата тази самота, която вероятно от години или векове, те е приковала към твоя свят.

  Младежът се замисли и после попита:

– Но кой тогава ме е създал?

В следващия миг всичко утихна. Вятърът спря. С него спряха и уханията, които донасяше. Спря и гласът на баща му. Усмивката му се запечата в неподвижността на всичко наоколо. Птиците спряха да летят. Автомобилите спряха. Стана тихо. Всичко се превърна в стоп кадър, който някой съзерцаваше в момента. Кадър, изчистен от движения, звуци и аромати. Само едва доловим цигарен дим се рееше из въздуха. Побрал цялата музика в един единствен акорд дълбоко в себе си, някой истински наблюдаваше и се наслаждаваше на този момент. Продължи само миг, по-кратък от секунда, но младежът усети този миг и нямаше да го забрави никога.

– Не зная – отговори писателят, след като всичко отново възвърна звуците, движенията и аромата си – но ето те тук пред мен. Вървиш по своя път без моята помощ, без моето създаване, защото то не ти е необходимо, защото ти живееш без него, взимаш решения, напускаш планетата си, пътуваш, без нито един написан от мен ред. Аз започнах историята ти, защото я видях. В момента, в който спрях да гледам натам, тя спря да съществува за мен, но това не значи, че ти си спрял да съществуваш. Ти съществуваш и историята ти продължава. Защото ТИ СИ историята. Аз се радвам, че те открих. За втори път – усмихна се писателят и го прегърна отново. – Не ти дадох име – добави той.

– Така е по-добре – отвърна високият, строен младеж – и ти благодаря за това. Ако ми беше дал име, щеше завинаги да ме приковеш към него. Щях неотлъчно да го нося, където и да ида. Ненаречен, аз съм неограничен да бъда във всеки момент това, което съм.

Писателят се усмихна и малките дълбоки бръчици около очите му образуваха хиляди слънца. Помъдрял е – помисли си той и се сбогува с високото момче като с роден син.

Младежът излезе от зеленото дворче на малката къща и се заслуша в красивите акорди, идващи от отсрещната сграда. Някой свиреше на пиано. Красиво момиче, седнало  на огромен камък пред цветарски магазин, го поздрави с усмивка. Нещо трепна в гърдите на младежа и той усети, че не стъпва по земята. Лееше се както музиката в пространството. Стичаше се право в океана. Почувства се като капка от тази огромна бездна, капка, която иска да се слее с нея. Сега. Погледна нагоре, небето беше бяло. Водата наоколо, докъдето се простираше погледът му беше утихнала, приличаше повече на езеро отколкото на океан. Сякаш, за да го окуражи да влезе в него предишната бушуваща вода сега се държеше като крехко, нежно, едва трептящо тяло. Тяло, пресечено от огромен дълъг мост, бял като небето над него. Мост – обречен винаги да свързва,  мястото на среща, която той очакваше, откакто се помнеше. Досега не знаеше точното й  място, не знаеше как да го открие, дори не знаеше, че може да го открие сам, но ето че сега беше тук и вървеше по белия мост с увереност по-силна от океана под него, с ведрост по-широка от небето и с туптящо сърце в гърдите, задаващо ритъма на стъпките му.

Срещата протече без думи, без ръкостискания, без докосване. Единственото, което се искаше от тях беше да са тук, на това място в това време. Погледнати отгоре, приличаха на ескиз на талантлив художник. Той – целият ритъм на сърце, тя – крехка трептяща дъга, препускаща до без дъх огромни слънчогледови поля, пресичаща граници и порти, само за да дойде тук. Точно на това място. Точно в това време. Точно Тя – цяла, безименна, завършена.

Стояха един срещу друг и това беше достатъчно. Поглъщаха всичко, което им беше необходимо, от емоциите, едва доловими през туптящия ритъм на сърцата, до мислите пътуващи в двете посоки в темпо и синхрон, за които можеше да им завиди и най-добрата филхармония. Не помръдваха, очи в очи, душа в душа безмълвният разговор продължи сякаш един миг, побрал цяла вечност. От този момент, тя не беше вече тя и той не беше той, бяха отдавали не мислите, чувствата и историята си, а атоми от собственото си същество. Какво следваше след това, никой от двамата не знаеше. Какъвто и да беше краят, каквото и да ги очакваше след това, те го желаеха повече от всичко. Сливането продължи до самия си край, до красивия танц и на последния атом, до тихата, невидима и неуловима имплозия, която ги превърна в едно същество.

ЕПИЛОГ

Стоеше насред приказна градина, изпълнена с безброй същества – растения, птици, животни, но беше само. На място, на което не знаеше къде е, не знаеше нищо за себе си, сякаш цялото му знание досега се беше изпарило и не знаеше какво му предстои оттук нататък, какво се очакваше да прави…Очакваше от кого? – запита се Съществото – Кой очаква от него да прави нещо? Тук нямаше никой, който да очаква каквото и да било – усещането, което имаше и провокирането на този въпрос, идваха от това, че досега, е имало винаги Някой Друг или Други, които очакват, искат, налагат действия, които То да извърши. Винаги досега се е очаквало нещо от него. От някой, от много същества, дори от Самото Него – да направи нещо за самото себе си. Но тук, сега,То беше само и единствено с целия растителен и животински свят около себе си. То и Природата, както я наричаха по-рано. Тук нямаше никой, който да иска каквото и да било от него.

То се замисли. Целият този свят съществува, независимо със или без мен. Ако не направя нищо или направя нещо, светът ще продължи да съществува така или иначе. Реши – Ще се осовободя от това подтискащо усещане, от това да искам да знам какво трябва да правя оттук нататък. Нямам нужда от него, този свят също няма нужда от него. Никой не иска нищо от мен и аз няма да искам нищо от себе си.

Не усещаше глад, нито жажда, нито умора, нито прииждаща енергия. Всичко беше в Баланс. Всичко течеше и беше спряло. Всичко се движеше и не изискваше никакво движение. Всичко звучеше и беше тихо. Всичко растеше и беше пораснало. Всичко беше в съвършения момент. И то, Съществото беше в него. Някак беше попаднало тук. За него не съществуваше нищо друго освен Тук и Сега. И то се остави да бъде. И беше.

Вдишваше, докосваше, усещаше движенията на въздуха, лъчите на слънцето, пръстта, тревата, камъните под стъпалата си, чуваше звуците на птиците, на мушиците, на листата и тревите…То се движеше, но и стоеше на едно и също място, сякаш не помръдваше. Докосваше цветята, но ръцете му не се движеха, отправяше поглед към слънцето, но главата му не се повдигаше. Тогава още веднъж реши да погледне към себе си. И не се видя. Нямаше го, а беше там. Беше Съзнание. Тялото му, колкото и прозрачно да беше, сега беше изчезнало напълно. Съзнанието беше там, в центъра на този свят и съзнаваше всичко. В един момент усети нещо, което стоеше пред него. Без тяло. Нещо, което точно като него стоеше в центъра на градината и съзнаваше всичко. Не всичко наоколо, а Всичко. Те двете се усетиха, разпознаха, притеглиха и се сляха в едно. И тогава Всичко се подреди. Всяко парченце намери мястото си, всичко се попълни плътно и зае цялостта. Нямаше въпроси, нямаше мисли, нямаше търсене, копнеж, емоции, всичко беше така както Е.

Тук и Сега.

Едно.