Писателят

feather„В писането на романи няма правила. Никога не е имало, няма и да има.“

~ Дорис Лесинг

– Да пишеш, означава да си поел по пътя на най-свободното занимание, което е възможно да си избереш на тази земя. С изключение на едно единствено – това, да мечтаеш! И като говорим за свобода и правила, винаги има едно изключение, което подтвърждава правилото. Всъщност разликата между двете е едва доловима, защото романите, това са написани мечти. Всяка история се ражда във въображението. А въображението е родено някъде другаде. Убеден съм, че не е в главите ни, не е дори в сърцата ни, не е нито в мислите, нито в емоциите. Въображението е родено съвсем някъде другаде, не в този свят. То принадлежи на друг. Там, където се раждат всички истории, там където се раждат митове. Всеки писател в ядрото си и ако е истински честен към себе си, най-вече към себе си, ще си признае, че е откривател. Откривател – изследовател. Защото всичко написано, вече съществува в друг свят, може би като реалност, може би като идея, може би като неразказана тук история, но то е родено някъде другаде и за да се роди тук, е необходимо един от нас да го открие в събственото си въображение. Да се свърже с онези фини нишки, водещи до незрими светове, да го открие там, и да го доведе до тук, до Земята. Това не е лесна задача и не всеки може да я постигне. Но всеки, който има смелостта да тръгне на този неизвестен поход, въоръжен със силния си стремеж да изследва и да открива неоткритото, неизследваното, незримото, неусетеното, ще бъде залят от вълна на блаженство и очарование при всеки негов успешен опит, при всяко негово докосване дори до най-малкото откритие. Затова всичко написано от някой писател, всъщност не е негово и никога не е било. Но той е неговият откривател за света. Той е този, който е отговорен да не се обвързва с рамки и правила, да не се обрича на догми и слухове, да не посяга към копиране и завист. Единствено освободеният от всички и от себе си, може да навлезе в тези светове, да прозре през мъглата на незримото и да види чудните светове, живеещи там. Едва тогава перото му би могло да опише това, което е открил. Колкото по-свободен е от убеждения, разумност и мисли, толкова по-добре ще пресътвори онази реалност. Това знам аз за писателите.

– Но ти си писател, защо говориш така, все едно говориш за нечия друга професия?

– Защото никога не успях да се нарека Писател. Аз винаги съм бил и продължавам да бъда Изследовател – откривател на други светове. И всеки път, когато ги откривам, разбирам че…

Пред портите

Пред нея се извисяваха двете огромни колони на портата, която потъваше високо в небето. В сравнение с тях тя изглеждаше миниатюрна. Преди да премине остана неподвижна, точно пред тях. Нещо я спря, нещо отвътре й подсказваше, че трябва да изчака. Колко не знаеше, миг или повече, но тя остана. И тогава над нея се изля пороен дъжд, нежен, плавък, топъл, говорещ дъжд. Чуваше думите, образувани и идващи от многобройните капчици вода, които се стичаха върху й. Дъждът продължи толкова, колкото беше нужно, а когато си отиде тя се чувстваше нова. Тя беше нова. И сега стоеше изправена и чиста пред огромната порта, чезнеща в облаците, от които заблестяха първите лъчи слънце. А те бяха толкова ярки, толкова силни и се впериха право в нея. И в следващия миг тя засия. Засвети цялата. Беше се превърнала в дъга. Чистите цветове я къпеха от глава до пети и тя затрептя още по-силно отпреди. Сега вече, знаеше тя, можеше да премине през портата. И пристъпи напред.

Огромното поле от жълти слънчогледи я заля и тя едва не прималя от цялата тази светлина. Тук небето беше различно синьо, въздухът различно прозрачен, дробовете й вдишваха различна свежест, слънцето беше различно ярко, тук всичко светеше и трептеше различно. И тя се почувства за пръв път себе си. Различна от преди и за първи път себе си, спомни си, че това е тя, че точно така се чувства тя, че сега не беше нужно да има име, с което да се припознава, с което да се обвързва, не беше нужно да бъде наричана. Само сега, точно сега, в този момент беше Тя.

Пианото

Музиката се разливаше по клавишите. Беше опияняващо, дори Нера легна на земята и вирна ухо, за да й се наслади. Малкото й черно тяло не помръдваше докато акордите излизаха от отворения прозорец и поздравяваха хората, минаващи долу по тротоара. В отсрещния магазин момичето, продаващо цветя излезе навън и седна на един камък, за да им се наслади досущ като Нера. Нера имаше бяло петънце на врата. И момичето имаше бяло колие на врата. Има още

Незавършени

– В момента, в който си ги написал, те вече съществуват. Нямаш избор, трябва да ги довършиш. Оставиш ли ги недовършени, това означава, че ги обричаш на вечно преповтаряне, на пасивна точка, до която стигат и след това започват отначало, докато отново се озоват в нея. Оставяш ги заседнали в бездната, обречени да повтарят цикъла на своето съществуване до безкрай. Ами онзи млад мъж, който го измисли да живее сам на далечна планета? И да чака. Какво ще кажеш за това, че го изоставяш блокиран там, чакайки във вечността? Ами недовършените разговори, спрели на една крачка от запетаята и завинаги погълнали безмълвието на героя, който е принуден да повтаря едно и също, без никога да довърши мисълта си. Ами онези, които се търсят, онези, които са разделени, които … Нямаш избор. Освен да ги завършиш. Всички онези недописани, започнати, наполовина готови истории и да ги пуснеш да живеят пълноценно в пространството, за да се завърнат до онази точка на нулевото време, откъдето са тръгнали всички.

– Хмм… Всъщност, вече имам идея. Да видим …

Между

Беше една от последните топли септемврийски утрини. Слънцето галеше косите й, хора, забързани тичаха наоколо с кафе в ръка, все едно от това зависеше живота им. Докато прекосяваше бавно парка, разминавайки се с велосипеди и летящи ниско гълъби, погледът й бе привлечен от надпис, старателно написан с блажна боя върху стъклената витрина на изоставен магазин:

СОЛИДАРНОСТ МЕЖДУ ХОРАТА – гласеше надписът и мисълта й продължи в посоката на прочетените думи.

Даде си сметка, че нещо я дразни в това изказване. След още няколко стъпки осъзна, че това беше думата между. Дума, която разделяше хората. Как една солидарност можеше да раздели каквото и да било. И каква е ползата от това? Сети се за друга фраза – “мир между хората” и се замисли, че няма по-категорично разделяне, идващо от тази дума между. Сякаш се вмъкваше между хората и ги отделяше един друг, независимо какво прокламираше. Ако същият този мир се намираше в хората, картината и нейното усещане придобиваха съвсем друга реалност – дишаха. Хората. Свободни. Без нуждата от солидарност. Без необходимостта от това тя да се нанесе помежду им.

Изгубената история

Писателят истински се разтършува из малкото си жилище и колкото повече търсеше, толкова повече нарастваше ужасът му. Нистина ли я бе изгубил? Точно тази история? Историята, заради която се беше решил да събере всички недовършени истории и да направи така, че да ги освободи от безвремието и бездействието, в което бяха затънали, в клопката на нищо-случващото-се, искаше да ги извади от там и да продължат живота си по своя път – всяка, както намери за добре.

–  Няма я – промълви почти наум писятелят и остави настрана всички тетрадки, тефтери и листи, изпъстрени със ситни буквички от синьо мастило.

– Изгубил съм го – добави тъжно на себе си и се замисли за високия строен младеж, който беше измислил и който така му допадаше, и до този момент беше заточен съвсем сам на цяла планета, очаквайки да потегли на своето пътешествие.

“До днес – помисли си писателят – той беше заточен там. От днес, вече е официално изгубен – самият той, заедно с цялата си планета.” Има още

Граници

dav

на границата – на паметта, на няколко таланта, доброто и злото, мъдростта и глупостта

на границата – е опитът

на границата – е страхът

на границата – е възможността

на границата – е скокът

на границата – е началото към сетне

отвъд границата – следваща граница