Усещане за безгрижност, лекота и … харесвам непретенциозността на Ash. Ако ви харесат и на вас, насладете им се 🙂

 

… или поразровете из другите им заглавия, може да си откриете някое съкровище 🙂

това е моментният ми избор, но не и най-любимите ми като Daydream или Mosaique….

Целта

Морийн не откъсваше очи от небето. Погледът ѝ разцепваше като с нож огромен дъждоносен облак и се спускаше далеч зад него. Ситните капчици в началото запрепускаха игриво около нея, но бързо след това се превърнаха в големи, тежки капки, летящи с огромна скорост право надолу. Мисълта ѝ беше като стрела – пронизваща, сгъстена до пръсване и летяща със скорост далеч от тази на светлината. Препускаше и режеше всичко пред себе си, носейки огромна мощ и концентрирана единствено в целта си.

Черните ѝ зеници не помръдваха, кафявите ириси ставаха все по-тъмни, сякаш всяка клетка от очите ѝ се беше съсредоточила в нещо. Погледната отстрани, обаче, Морийн излъчваше единствено пълно, всепоглъщащо спокойствие.

Изведнъж пороят спря. Целта беше достигната. Косата на Морийн се разлюля от плавното движение, което последва. Тя се завъртя съвсем леко и едва забележимо повдигна роклята си, краищата ѝ се отлепиха от земята и ефирната свилена материя се разля върху гърба на черен неоседлан кон, който се появи в същия миг. Нежно и здраво ръцете ѝ се сляха с копринената му грива и конят се понесе сред стръмното било на планината.

В другия ѝ край силен, ловък ястреб се откъсна от огромна извисена скала и мигом се понесе напред.

Грозната ѝ старческа уста най-после се отвори и скърцащ, пронизващ звук се разнесе наоколо:

– Само съвършените трябва да бъдат саможиви. Само и единствено те. Всички други нямат право на това. Всички други трябва, задължително да се сблъскват с други хора. Да, да се сблъскват – и думата сблъскват просъска и се закотви в главата му по особено зловещ начин – Защото именно от тези сблъсъци се ражда искра, а от искрата светлина. Понякога – замисли се старата вещица – е възможен пожар, не малко са избухвали, но повечето пъти нахлува само светлината. Тази, която осветява тъмните кътчета на твоята душа – и Иън усети как едва сдържа погледа си върху студените ѝ сиви очи – тях и с фенер или факла да ги търсиш, посред бял ден да ги ровиш, пак няма да откриеш. До тях можеш да се добереш единствено чрез другия, този, който стои пред теб. Възмущава се на тъмнината ти и ти я сочи с пръст, по-голям от кол. Показва ти я с две ръце и ти пак отказваш да я видиш. А когато най-накрая я забележиш боли толкова много, че отказваш да повярваш на другия.

На Иън му се стори, че чува хъркане вместо говор, това срещу него ако ли беше човешко същество…

– И твърдиш, че не е прав – продължи нещото, приличащо на говор –  И какво правиш? Връщаш му жеста. Смело му показваш неговата тъмнина! И той какво прави? Отказва да я види. И така, докато и двамата проумеете, че тя си е там. В тъмното тъмнината чака и двамата да я видите.

А какво прави съвършеният? Защо му е на съвършенството да се оглежда в другите? Какво ще открие там, ако там няма нищо за отразяване?

Само на съвършените им е позволено да бъдат самодостатъчни, толкова че цял един живот да не виждат друга душа, освен своята. Колко съвършени си срещал по пътя си?

dsc_4178

Ти си създаваш небето. Хората поглеждат нагоре и виждат остарялата карта на зведите над тях. Но тези, които сами си създават небето, винаги виждат новите звезди, живеят под ново небе всеки миг и това е тяхното небе. То няма нищо общо с това на другите.

dsc_3641

….

Докато се движеше в лабиринта усещаше един тайнствен поток, който непрекъснато я караше да сменя посоката, да завива наляво или надясно, предопределяше ѝ пътя, показвайки ѝ кой да избере. Един организъм, който като хала се виеше около нея и тя го следваше, водена единствено от инстинктите си…

….

Отначало ситни, после сливайки се във вадички, се стичаха прозрачни капки пот. Тръгваха от слепоочието и свършваха чак на раменете му. Мускулите му се бяха втвърдили на камък, космите по ръцете му бяха настръхнали като бодлите на таралеж. Мислите му се бяха събрали в една точка, кръвта му се беше оттеглила от вените, в готовност да се впусне с бясна скорост през тях при командата „убивай“. Цялата тази камара от мускули и телесна маса чакаше единствено натискането на бутона отвън. От някой, който щеше да поеме цялата отговорност за това. От някой, който мислеше вместо него.

….

 

Мъдрецът

 

dav

Внимателен – сякаш прекосява замръзнал поток.

Все нащрек – сякаш отвсякъде дебне го някой.

Сдържан и тих – като гостенин.

Чезнещ – като лед при топене.

Прост и естествен – като неодялан къс дърво.

Открит – като широка долина.

Непроницаем – като мътна вода.

~ Дао Дъ Дзин, Лао Дзъ

Той седеше спокойно до огъня и с плавни движения подреждаше с ръжен въглените така, сякаш редеше звезди по небето. Ако човек се вгледаше по-внимателно в огъня, щеше да намери не едно и две, а безброй съзвездия, описващи небесните тайнства. Въглените мъждукаха и грееха досущ звезди, а между тях от време на време пробягваха ярки пламъчета, които раздухвани от вятъра се превръщаха в звезден огнен дъжд. Извисяваха се във въздуха, после се сливаха с него и накрая мачически изчезваха в тъмното.

Мъдрецът дори на външен вид приличаше на магьосник. Точно от онези, които описват в детските приказки, само че не носеше островърха шапка и бялата му брада не стигаше до земята. Очите му бяха вечно присвити така, че цветът им оставаше загадка, а в крайчетата им набраздените отминали години задаваха напиращия въпрос – колко ли е стар, от колко време скита по земята? Огромният му, спускащ се право надолу нос разделяше лицето му стремглаво на две части, като едновременно с това ги свързваше някак естествено в долното си голямо разширение. Устните му леко се поклащаха, от което въздухът около тях се завърташе на малки кълба и ако някой в този миг издишаше дим от лула например, с почуда щеше да забележи въртеливите им движения. На светлото му, набраздено с дълбоки линии лице, по които можеше да разчиташ като на карта пътищата, които е изминал, се открояваха две ярки плътно издълбани трапчинки. Едната горе, точно между дебелите сребристобели вежди, а другата сякаш разрязваше строгата му брада и даваше началото на снежнобели коси, растящи надолу, точно като тези, които се сипеха по раменете му. Огънят се извиваше на огромни опашки, които чезнеха в мрака, а лицето на мъдреца оставаше непроницаемо – като мътна вода.

Съществото

Стоеше насред приказна градина, изпълнена с безброй същества – растения, птички, животни, но беше само. На място, на което не знаеше къде е, не знаеше нищо за себе си, сякаш цялото му знание досега се беше изпарило и не знаеше какво му предстои оттук нататък, какво се очакваше да прави…Очакваше от кого? – запита се Съществото – Кой очаква от него да прави нещо? Тук нямаше никой, който да очаква каквото и да било – усещането, което имаше и провокирането на този въпрос, идваха от това, че досега е имало винаги Някой Друг или Други, които очакват, искат, налагат действия, които То да извърши. Винаги досега се е очаквало нещо от него. От някой, от много същества, дори от Самото Него – да направи нещо за самото себе си. Но тук, сега,То беше само и единствено с целия растителен и животински свят около себе си. То и Природата, както я наричаха по-рано. Тук нямаше никой, който да иска каквото и да било от него. 

То се замисли. Целият този свят съществува, независимо със или без мен. Ако не направя нищо или направя нещо, светът ще продължи да съществува така или иначе. Реши – Ще се осовободя от това подтискащо усещане, от това да искам да знам какво трябва да правя оттук нататък. Нямам нужда от него, този свят също няма нужда от него. Никой не иска нищо от мен и аз няма да искам нищо от себе си.  Има още