Пред портите

Пред нея се извисяваха двете огромни колони на портата, която потъваше високо в небето. В сравнение с тях тя изглеждаше миниатюрна. Преди да премине остана неподвижна, точно пред тях. Нещо я спря, нещо отвътре й подсказваше, че трябва да изчака. Колко не знаеше, миг или повече, но тя остана. И тогава над нея се изля пороен дъжд, нежен, плавък, топъл, говорещ дъжд. Чуваше думите, образувани и идващи от многобройните капчици вода, които се стичаха върху й. Дъждът продължи толкова, колкото беше нужно, а когато си отиде тя се чувстваше нова. Тя беше нова. И сега стоеше изправена и чиста пред огромната порта, чезнеща в облаците, от които заблестяха първите лъчи слънце. А те бяха толкова ярки, толкова силни и се впериха право в нея. И в следващия миг тя засия. Засвети цялата. Беше се превърнала в дъга. Чистите цветове я къпеха от глава до пети и тя затрептя още по-силно отпреди. Сега вече, знаеше тя, можеше да премине през портата. И пристъпи напред.

Огромното поле от жълти слънчогледи я заля и тя едва не прималя от цялата тази светлина. Тук небето беше различно синьо, въздухът различно прозрачен, дробовете й вдишваха различна свежест, слънцето беше различно ярко, тук всичко светеше и трептеше различно. И тя се почувства за пръв път себе си. Различна от преди и за първи път себе си, спомни си, че това е тя, че точно така се чувства тя, че сега не беше нужно да има име, с което да се припознава, с което да се обвързва, не беше нужно да бъде наричана. Само сега, точно сега, в този момент беше Тя.

Пианото

Музиката се разливаше по клавишите. Беше опияняващо, дори Нера легна на земята и вирна ухо, за да й се наслади. Малкото й черно тяло не помръдваше докато акордите излизаха от отворения прозорец и поздравяваха хората, минаващи долу по тротоара. В отсрещния магазин момичето, продаващо цветя излезе навън и седна на един камък, за да им се наслади досущ като Нера. Нера имаше бяло петънце на врата. И момичето имаше бяло колие на врата. Continue reading „Пианото“

Между

Беше една от последните топли септемврийски утрини. Слънцето галеше косите й, хора, забързани тичаха наоколо с кафе в ръка, все едно от това зависеше живота им. Докато прекосяваше бавно парка, разминавайки се с велосипеди и летящи ниско гълъби, погледът й бе привлечен от надпис, старателно написан с блажна боя върху стъклената витрина на изоставен магазин:

СОЛИДАРНОСТ МЕЖДУ ХОРАТА – гласеше надписът и мисълта й продължи в посоката на прочетените думи.

Даде си сметка, че нещо я дразни в това изказване. След още няколко стъпки осъзна, че това беше думата между. Дума, която разделяше хората. Как една солидарност можеше да раздели каквото и да било. И каква е ползата от това? Сети се за друга фраза – “мир между хората” и се замисли, че няма по-категорично разделяне, идващо от тази дума между. Сякаш се вмъкваше между хората и ги отделяше един друг, независимо какво прокламираше. Ако същият този мир се намираше в хората, картината и нейното усещане придобиваха съвсем друга реалност – дишаха. Хората. Свободни. Без нуждата от солидарност. Без необходимостта от това тя да се нанесе помежду им.

Изгубената история

Писателят истински се разтършува из малкото си жилище и колкото повече търсеше, толкова повече нарастваше ужасът му. Нистина ли я бе изгубил? Точно тази история? Историята, заради която се беше решил да събере всички недовършени истории и да направи така, че да ги освободи от безвремието и бездействието, в което бяха затънали, в клопката на нищо-случващото-се, искаше да ги извади от там и да продължат живота си по своя път – всяка, както намери за добре.

–  Няма я – промълви почти наум писятелят и остави настрана всички тетрадки, тефтери и листи, изпъстрени със ситни буквички от синьо мастило.

– Изгубил съм го – добави тъжно на себе си и се замисли за високия строен младеж, който беше измислил и който така му допадаше, и до този момент беше заточен съвсем сам на цяла планета, очаквайки да потегли на своето пътешествие.

“До днес – помисли си писателят – той беше заточен там. От днес, вече е официално изгубен – самият той, заедно с цялата си планета.” Continue reading „Изгубената история“

Граници

dav

на границата – на паметта, на няколко таланта, доброто и злото, мъдростта и глупостта

на границата – е опитът

на границата – е страхът

на границата – е възможността

на границата – е скокът

на границата – е началото към сетне

отвъд границата – следваща граница

Епосът

davЕпосът съществуваше откакто се помнеха. Всички го знаеха, но никой не помнеше от кога точно. С него те обясняваха миналото си и се уповаваха на бъдещето. Епосът управляваше целия им живот, но никой не осъзнаваше това. Никой освен мъжът с черните очи. Единствено той знаеше какво се случва. Той, който не беше като тях и умееше неща, за които те не намираха обяснение. Епосът не съществуваше в тяхната земя по начин, по който можеше да се види и пипне. Малцина казваха, че са го виждали в ръцете на предците си, но никой не беше сигурен относно тези далечни спомени. Той винаги се беше предавал от уста на уста, от поколение на поколение.

Епосът гласеше: Имало ви е и ще ви има. Рано е да се отказвате, късно е да съжалявате. Eдин ден, когато спрете да трептите, ще разберете истината за Несъществуването.

Пътят

dav

Пътят не следва твоите планове и желания, ти следваш неговите. Ако истински го почувстваш, ще спреш да се съпротивляваш, ако чуеш ехото му, усетиш ветровете му, ще се отпуснеш и ще продължиш да вървиш по него, за да видиш докъде ще те отведе. Ако непрекъснато му се съпротивляваш и правиш това, което си наумил, но с нежелание, само защото гониш някаква цел, или време, или крайна точка на сбъдване, освен че няма да изпитваш удоволствие от живота, няма да стигнеш там, където наистина искаш, когато искаш.

А Пътят знае точния момент, вярната посока, защото не е нещо извън теб, той е ти, ти си той. Вслушай се в себе си.

 

 

Из летописите на Мъдреца на Стоте кралства на мисълта от IV век пр.н.е.